Дийн Кунц - Мистър Убийство

Когато го измъква от калъфа на кръста си, скоростният пълнител се изплъзва от пръстите му и пада в снега. Той е вторият от двата, които взе от мъртвия в наблюдателния фургон.

Навежда се, вдига го от земята, бръсва полепналия сняг и го отърква в червения си пуловер под колежанското яке. Приближава пълнителя към отворения револвер, пъха го вътре, завърта го, пуска го надолу и с едно щракване затваря цилиндъра.

Трябва внимателно да използва последните си патрони. Няма да е лесно да убие тези подобия.

Сега вече знае, че и жената е само подобие, както и фалшивият баща. Чужда плът… нечовешка… Тя не би могла да е неговата Пейджи, защото е прекалено агресивна. Неговата Пейджи е покорна, очакваща с копнеж да бъде негова робиня като жените, които видя във филмите от частната колекция на сенатора. Разбира се неговата Пейджи е мъртва. Трябва да го приеме, колкото и да е трудно. Това същество тук само се представя за Пейджи и то не много добре. А положението е дори още по-лошо, защото, ако Пейджи си е заминала от този свят, то обичните му дъщери са сторили същото. Момичетата, макар и сладки и почти напълно като хората, са също подобия — демонични, извънземни и опасни.

Не може да си върне предишния живот.

Семейството му е изчезнало завинаги.

Под нозете му сякаш се отваря черната бездна на отчаянието, но той не бива да пада в нея. Трябва да намери сили и да се бори, докато постигне победа в името на цялото човечество или пък бъде унищожен. Трябва да е смел като Кърт Ръсел и Доналд Съдърланд, когато те се озоваха в същото бедствено положение, защото той е герой, а един герой трябва да устоява.

Тръгва надолу по хълма. Четирите създания изчезват през една дупка в оградата на някакво имение. Единственото нещо, което иска сега, е да ги види мъртви, да пръсне мозъците им, да ги обезглави и да ги нареже на парчета, да им извади очите, да ги изгори, да вземе всички предпазни мерки срещу тяхното възкръсване, защото те са не само убийците на неговите близки същества, но и заплаха за цялото човечество.

Хрумва му, че ако оцелее, тези ужасни изживявания ще му послужат като материал за роман. Разбира се, че ще може да се справи с началото. Това е нещо, на което вчера не беше способен. Макар че жена му и децата му са мъртви завинаги, той може би ще съумее да спаси кариерата си от руините на своя живот.

Като се спъва и хлъзга убиецът се отправя към дупката в оградата.

Чистачките на предното стъкло бяха покрити със сняг, който се втвърдяваше и се превръщаше в лед. Те почукваха и тромаво се движеха напред-назад.

Ослет погледна компютърната карта, после посочи завоя напред и каза:

— Ето там — надясно.

Клокър даде десен мигач.

Като призрачния кораб „Божествената Мария“, изплуващ от някаква странна мъгла с пуснати и раздрани платна и обезлюдени палуби, изоставената църква се изправи пред тях сред пороите от сняг.

Отначало на сивата, сумрачна светлина от бурята и късния следобед Марти си помисли, че тя е в добро състояние, но това негово впечатление бе преходно. Като се приближиха повече, той видя, че на покрива много от керемидите ги нямаше. Цели участъци от медния улук липсваха, а други висяха свободно във въздуха като се люлееха и скърцаха под напора на вятъра. Повечето прозорци бяха счупени, а по някога красивите тухлени стени вандалите бяха изписали с ярки бои десетки нецензурни думи.

Това бе цял комплекс от най-различни сгради: канцеларии, работилници, детска градина, спални помещения, голяма трапезария. Всички те се намираха от двете страни и малко зад главната постройка с островърхия покрив. Пророческата Църква на Възнесението изискваше от своите членове да предават при приемането си в църквата всички свои земни придобивки и да живеят в една общност, управлявана от строги канони.

Марти, Пейджи и момичетата се втурнаха през пет-шест сантиметровата снежна покривка към входа на църквата. Тичаха толкова бързо, колкото позволяваха силите на децата. Не се запътиха към другите сгради, защото църквата бе най-близо до тях. Трябваше да се скрият, колкото е възможно по-бързо. Макар че винаги можеше да усети къде са чрез телепатичната си връзка с Марти, Другият поне нямаше да стреля по тях, ако не ги виждаше.

Дванадесет дървени стъпала водеха към две двукрили дъбови врати, високи три метра. Отляво и дясно, на около два метра височина имаше два малки, кръгли прозореца с цветни стъкла и желязна решетка. С изключение на няколко яркочервени и жълти стъкълца, всички други бяха изпотрошени, оставяйки тъмни, зеещи дупки в плетеницата от ковано желязо. Вратите водеха към шестметрова петоъгълна арка. Над нея се намираше голям кръгъл витраж с многоцветни и сложни фигури. Двадесет процента от стъклото бе все още на мястото си, навярно защото камъните не можеха така лесно да стигнат дотук.