Дийн Кунц - Мистър Убийство

Болката от раната в рамото се бе разпростряла вече в цялата горна половина на тялото му и най-накрая бе прераснала в една обща тъпа болка с пламтящ център, който пулсираше в унисон с учестения ритъм на сърцето му. Чувстваше се безпомощен, неспособен и се проклинаше, загдето е толкова безполезен в момент, когато семейството му така много се нуждаеше от него.

Пейджи не отиде при Марти и децата. Тя остана на закритата стълбищна площадка срещу отворената врата и надникна надолу в тъмния коридор на виещите се стълби.

От дулото на пушката се стрелнаха пламъци и сенките по стените заиграха. Трясъкът от изстрела отекна гробовно из камбанарията, а от тесния коридор на стълбите се разнесе див вик на болка и нечовешка ярост, последван незабавно от втори изстрел. Тогава се разнесе още по-силен и див крясък.

Надеждите на Марти се вдигнаха до небесата, но само миг по-късно те лежаха мъртви в краката му, когато след яростния рев на Другия се чу писъкът на Пейджи.

Нагоре по витите стълби, стъпка по стъпка… гладът го изгаря, възпламенява го… Пещта на организма му е нажежена до бяло… измъчва го нуждата, ослушва се за някакъв шум, нагоре, нагоре, нагоре в тъмното… отвътре болката го разяжда, кипи… Той е отчаян, измъчван, гонен от нуждата… А после онова нещо, наречено Пейджи, изниква изведнъж върху площадката горе — само силует, обвит в сенки, но несъмнено това е нещото Пейджи — отвратително и носещо смърт. Чуждо семе. Той покрива с длани лице, за да запази очите си. Така посреща първия изстрел и ударната вълна почти го поваля назад. Хиляди остри игли болезнено и дълбоко се забиват в него. Олюлява се върху стълбите, за миг ръцете му се сковават — целите са разкъсани и в кръв… нуждата го изгаря. Нуждата! Вътрешната болка е по-ужасна от външната: напред — напред — бори се — предизвиквай — бий се със зъби и нокти — и — победи! Хвърля се напред и нагоре. Неволно извиква. Вторият изстрел е като ковашки чук в гърдите. Сърцето му прави засечка, бави се… връхлита го черен мрак… сърцето… засечка… лявата половина на белия му дроб спихва като спукан балон… Няма въздух! Кръв в устата! Отворена рана… блика кръв… Раната… затваря се… кръвта намалява в тънка струйка. Той вдишва… вдишва и все още се изчаква по стълбите нагоре… нагоре и се хвърля към жената… Никога не е изтърпявал такава агония! Цял океан от болка! Огнена, пламтяща лава тече в жилите му! Кошмарен, ужасяващ глад, който поглъща всичко и изпробва възможностите на неговия чудодеен организъм… Глад, който го надвесва над бездната на смъртта! Той се хвърля върху нея, поваля я, сграбчва оръжието й, изтръгва го от нея, хвърля го встрани… Посяга към гърлото й, към очите й, щраква със зъби до самото й лице… Мъчи се да я захапе… Тя успява да го задържи… Но той иска лицето й, нуждае се от лицето й — нейното гладко, бледо лице! Чуждо месо… достатъчно да утоли малко нуждата… нуждата… ужасната, изгаряща и безкрайна нужда !

Другият изби пушката от ръката на Пейджи, хвърли я настрани, блъсна се в нея и я повали назад през отворената врата.

Пространството точно под камбанарията бе огряно повече от естественото сияние на снега, отколкото от светлината на гаснещия ден. Марти видя, че Другият има ужасяващи рани и бе претърпял някакви странни промени… той продължаваше да се изменя… макар че сивкавият здрач до известна степен скриваше подробностите на неговата метаморфоза.

Пейджи падна върху откритата платформа. Другият се стовари върху нея — като хищник върху жертвата си. Той разкъса якето й и сухо и злорадо изхриптя. Изскърца със зъби като някой кръвожаден, див звяр, слязъл от планините.

Сега той не беше човек, а някакво безмозъчно същество и му се случваше нещо ужасно, което все пак не можеше да се определи.

Подтикнат от отчаяние, Марти успя да впрегне последните си сили. Той се пребори със световъртежа си, който граничеше с пълна дезориентация, затича се и ритна омразното нещо, което искаше живота си. Удари го право в главата. Макар че бе с маратонки, силата на ритника му беше огромна и разби дебелата ледена кора, образувала се върху подметката.

Другият зави от болка, изтърколи се от Пейджи и се спря чак в южната стена, но веднага се надигна на колене. После изведнъж се изправи, пъргав и непредсказуем като котка.

Докато съществото се търкаляше, Пейджи изтича при децата и ги скри зад себе си.

Марти се хвърли към пушката на площадката. Беше само на няколко сантиметра от другата страна на отворената врата. Той се наведе и с дясната си ръка хвана пушката за цевта.