Дийн Кунц - Мистър Убийство

Свистящите гуми изорават снега и се озовават върху пръстта.

Той натиска до край педала за газта.

Джипът се стрелва напред.

Убиецът надава див вой на гняв и мъст, а психическият му реостат отскача от минус десет на плюс сто и десет градуса.

Марти стоеше до прозореца, когато сноповете светлина от фаровете прорязаха падащия на шосето сняг.

Отначало той не можа да разбере точно откъде идва колата. Докато се изкачваше нагоре, автомобилът бе скрит от дърветата и храстите от двете страни на пътя. После изведнъж изскочи от мрака — беше джип и се движеше с голяма скорост. Той рязко зави по алеята, задницата му поднесе, а изпод гумите се разлетяха пръски от сняг и киша.

Миг по-късно, докато все още замаяно гледаше джипа, Марти бе ударен от мощната вълна на някакъв първичен инстинкт. Тя бе по-силна от всичко друго, което бе изпитвал до този момент, както и от по-различно естество. Не беше онази напориста, неудържима сила, която се стоварваше отгоре му преди, а ударна вълна от черна и грозна омраза, озверяла напълно и без никакво прикритие… Изведнъж той се оказа в съзнанието на своя враг така, както никое човешко същество не бе прониквало в мислите на друго — беше някакъв сюрреалистичен свят на умопомрачителен гняв, отчаяние, инфантилна съсредоточеност в себе си, страх, объркване, завист, похот и неотложен глад за нещо, но толкова стръвен, че дори дъжд от изпражнения и разложени трупове не би бил по-гнусен.

Докато траеше тази телепатична връзка, Марти се чувстваше така, сякаш бе запратен в най-дълбоката бездна на Ада. Макар, че всичко трая не повече от три-четири секунди, на него му се стори цяла вечност. Когато връзката бе прекъсната, той усети, че стои, притиснал длани в слепоочията си и отворил уста в безмълвен вик.

Беше останал без дъх и се тресеше от конвулсии.

Ревът на мотора го свести, той фокусира зрението си и отново насочи вниманието си върху реалността отвън. Джипът стремително напредваше по алеята към бунгалото.

Дори да подценяваше безразсъдството и лудостта на Другия, Марти бе влизал вече вътре в неговото съзнание и сега знаеше какво ще последва. Той се извърна от прозореца и погледна към момичетата.

— Бягайте, излезте през задната врата! Тичайте!!!

Шарлът и Емили бяха станали вече от пода във всекидневната, където допреди миг се преструваха на увлечени в играта на карти. Двете хукнаха към кухнята още преди Марти да довърши.

Той се спусна след тях.

Всичко стана за секунда. В един миг само Марти видя цялата двойственост на ситуацията: остават във всекидневната с надеждата, че джипът няма да може да мине през стълбите и площадката и никога няма да стигне до стените на бунгалото. Джипът заорава, Марти се втурва навън и застрелва мръсника още преди онзи да се измъкне иззад волана.

В следващата секунда Марти видя и мрачната страна на такава стратегия: джипът все пак успява да стигне до бунгалото — кедровите греди със сечение шест на десет сантиметра стават на трески… електрически кабели, парчета мазилка, стъклата се пръсват и се поръсват по пода във всекидневната… Подпорните греди се срутват, таванът пропада, убийствените каменни плочи се хлъзват от покрива и с гръм се стоварват отгоре му… Марти умира от някоя цепеница, камък… или пък остава жив, но затрупан от развалините, със затиснати крака.

Децата ще останат сами. Не би могъл да рискува така.

Отвън ревът на мотора се чуваше все по-близо.

Той настигна момичетата, когато Шарлът вече завърташе топката на секретната брава в кухнята. Пресегна се над нея, освобождавайки горното резе, докато тя освобождаваше долното.

Воят на мотора се издигна чак до небесата. Странно… беше сякаш не рев на машина, а на някакъв свиреп звяр от юрския период.

Беретата! Напълно разстроен от телепатичната връзка и носещия се напред джип, Марти беше забравил за пистолета и той беше останал на масичката във всекидневната.

Нямаше време да се връща за него.

Шарлът завъртя дръжката на бравата. Виещият вятър изтръгна вратата от ръцете й, блъсна я и повали момичето на земята.

Точно тогава в предната част на къщата нещо изгърмя — БАМ! — като избухване на бомба.

Огромният джип профуча край скривалището на Пейджи и тя разбра, че няма да има възможността да чака кучия син да спре колата. Нямаше да може да притичва от дърво на дърво, приближавайки крадешком към него, и да се спотайва в сенките на храстите като истинска героиня от приключенски филм, за каквато се мислеше. Той играеше по собствени правила, а това означаваше, че такива изобщо нямаше. Всяко негово действие беше непредсказуемо.