Дийн Кунц - Мистър Убийство

Трябваше да спрат момчето… и то бързо. Ако Алфи убиеше Стилуотърови или дори само писателя, Ослет нямаше да може да наложи версията за самоубийство, която така удобно обясняваше и свързваше толкова много подробности. А предвид налудничавите и взривоопасни приумици, които се въртяха в главата му, Алфи можеше да привлече толкова голямо внимание върху себе си, че съществуването му в тайна и връщането му в лоното на Мрежата да стане невъзможно.

— Дявол да го вземе — рече Ослет и поклати глава.

— Безмозъчните социопати — рече Клокър така, сякаш нарочно се стараеше да бъде неприятен, — винаги създават много проблеми.

Сърбайки от горещия шоколад, Пейджи застана до прозореца, за да поеме своя дял от дежурството.

Марти беше седнал на пода във всекидневната до Шарлът и Емили, с кръстосани крака и тримата играеха на „Война“ с картите, които бяха намерили в един от шкафовете. Тази бе най-тихата „Война“, на която Пейджи присъстваше — без възгласи и коментари. Лицата на момичетата бяха мрачни и сериозни, сякаш се взираха в пророческите карти „Таро“, които предвещаваха големи злини.

Хвърляйки изпитателен поглед върху снежния пейзаж навън, на нея изведнъж й хрумна, че тя и Марти изобщо не биваше да чакат в бунгалото. Пейджи се извърна от прозореца и каза:

— Не, не може така!

— Какво? — рече Марти и вдигна поглед от картите.

— Излизам навън.

— За какво ще излизаш?

— Онези скали ей-там, под дърветата, които са на половината път до шосето. Мога да се скрия там и пак добре да виждам отклонението, водещо към бунгалото.

Марти пусна картите си на пода.

— Какъв е смисълът?

— Голям. Ако двойникът мине по алеята в предния двор, както и двамата мислим, че ще направи — както би трябвало да направи — то той ще мине покрай мене, устремен към бунгалото. Аз ще остана зад него. Мога да изстрелям поне десет куршума в тила му, преди мръсникът да се усети какво става.

Марти се изправи и поклати глава. После каза:

— Не, прекалено рисковано е.

— Ако останем и двамата тук, ще изглежда така, сякаш браним някаква крепост.

— И какво лошо има в това?

— Не си ли спомняш всички онези стари филми за кавалерията, бранеща някой форд в Дивия Запад? Рано или късно, колкото и непристъпна да е крепостта, индианците побеждават и влизат вътре.

— Така става само във филмите.

— Да, но навярно и той ги е гледал. Ела тук! — настойчиво рече Пейджи. Когато дойде при нея и застана до прозореца, Марти видя скалите, смътно мержелеещи се сред траурните сенки на боровете. — Мястото е отлично.

— Не ми харесва.

— Ще стане!

— На мене не ми харесва!

— Знаеш, че съм права!

— Добре, може и да си права, но това изобщо не значи, че идеята ми харесва! — остро възрази Марти.

— Излизам навън.

Марти се загледа в очите й, като че ли търсеше някакво доказателство за страх, което да може да използва, за да я разколебае.

— Мислиш, че си героиня в някой приключенски роман нали?

— Ти беше причината фантазията ми да заработи.

— По-добре да си бях мълчал — рече Марти и се загледа в обгърнатите от мрак, струпани на куп скални отломъци. После въздъхна и каза: — Добре, но аз ще изляза навън. Ти ще останеш тук с момичетата.

Пейджи поклати глава.

— Изобщо няма да стане така, скъпи.

— Не ми излизай с твоите феминистки номера!

— Не ти излизам с никакви номера! Просто… ти си този, който с психиката си го привлича.

— Е и?

— Онова същество може да усети къде се намираш, а ако тази му способност е много добре развита, то ще разбере, че си при скалите. Ти ще трябва да останеш в бунгалото, за да може той да чувства, че си там и да се насочи право към тебе… и покрай мене.

— Но може би той усеща и тебе…

— Дотук всичко доказва, че го привличаш единствено ти. Марти изпитваше див, болезнен страх за нея. Чувството бе изписано във всяка черта на лицето му.

— Това никак не ми харесва.

— Каза го вече. Аз излизам.

Когато Ослет и Клокър излязоха от къщата на Стилуотър и пресякоха улицата, Спайсър вече се наместваше зад волана на червения микробус.

Вятърът се усилваше. Снегът се сипеше от небето съвсем косо и се носеше вихрено по улицата.

Ослет приближи наблюдателния микробус откъм страната на шофьора.

Спайсър си бе сложил слънчевите очила, макар че горе-долу последният час от деня отиваше към своя край. Очите му, жълти и прочие, бяха скрити зад черните стъкла.

Той погледна надолу към Ослет и каза: