Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Ще махна тази грамада оттук. Трябва да напусна областта и да се измъкна от територията на местното правораздаване преди да позвъня в Щаба, за да ми помогнат да се освободя от труповете.

— Ами доставчикът на цветя в другия микробус?

— Сами да си сърбат попарата — отвърна Спайсър и подаде на Ослет един стандартен лист от хартия за пишеща машина, на която компютърът беше нарисувал карта на местността, отбелязвайки мястото, откъдето Мартин Стилуотър се бе обадил на своите родители. Върху картата бяха отбелязани само две-три шосета. Ослет сгъна листа и го пъхна във вътрешния джоб на якето си преди вятърът да го изтръгне от ръката му или снегът да го намокри.

— Само на няколко километра оттук е — рече Спайсър. — Вземете форда.

После, запалвайки двигателя, той затръшна вратата и скоро червеният микробус се скри във виелицата.

Клокър вече седеше зад волана на форда. От ауспуха му излизаха синкави облачета от изгорели газове.

Ослет бързо приближи задницата на колата, отвори, седна зад шофьора, затръшна вратата и измъкна компютърната карта от джоба си.

— Да тръгваме, че вече нямаме никакво време.

— Само от гледна точка на човешкото общество — рече Клокър и отлепи от бордюра, а после, включвайки чистачките, за да се справят с трупащия се по стъклата сняг, той добави: — От космическа гледна точка времето, може би, е единственото нещо от което има неизчерпаеми запаси.

Пейджи целуна момичетата и ги накара да й обещаят, че ще бъдат смели и ще правят точно това, което татко им каже. Да ги остави на несигурността и мрачната перспектива, беше най-тежкото нещо, което някога бе вършила в живота си. А да се прави на безстрашна, за да може на тях самите да вдъхне смелост, беше още по-тежко.

Когато Пейджи отвори външната врата и излезе, Марти я последва до площадката. Напористият вятър свистеше през летвите и блъскаше малката портичка, зад която се спускаха стълбите.

— Има и друг начин — каза Марти, навеждайки се към едното ухо на Пейджи, за да може тя да го чуе без да е нужно той да крещи, за да надвика бурята. — Щом като аз единствен го привличам, тогава може би ще трябва да изляза сам от бунгалото, по дяволите, и да го отведа колкото е възможно по-далече.

— Забрави за този начин!

— Но когато ти и децата ще сте вън от опасност, аз няма да се безпокоя за вас и може би ще успея да се справя с него.

— А ако вместо това, той те убие?

— Поне няма да сме всички.

— Смяташ, че няма да се върне за нас? Нима забрави? Той иска живота ти, жена ти, децата ти.

— Значи, ако ме очисти и се върне за вас, вие все пак ще имате възможност да му пръснете черепа.

— Така ли? А когато дойде този кратък миг на възможност и той се появи, но не много близо до мене, аз откъде да разбера, че не си ти, например?!

— Няма откъде — съгласи се Марти.

— Значи ще действаме по моя план.

— Дяволски упорита си — каза Марти.

Той нямаше как да знае, че стомахът й се свива, а коленете й треперят и омекват — като че ли са от желе. Сърцето й лудо блъскаше, гърлото й беше пресъхнало, а от ужас в устата си усещаше лек вкус на метал.

Прегърнаха се, но само за миг.

Взела ловната пушка в ръка, тя отвори портичката, слезе надолу по стълбите, прекоси пустия двор, мина покрай колата и навлезе в гората без да се обръща назад. Боеше се, че Марти ще усети колко силно е уплашена, а това можеше да го накара да хукне след нея и да я замъкне обратно в бунгалото.

Под плътния купол, образуван от гъсто сплетените клони на елите, воят на вятъра изглеждаше глух и далечен, освен когато Пейджи минаваше през някоя просека, отваряща се като комин нагоре към мъртвото небе. В тези комини вятърът мощно нахлуваше, студен като ектоплазма, и виеше пронизително като на умряло.

Макар, че имението бе разположено върху склон, земята под дърветата бе лесна за преход. Храсти и шубраци почти нямаше поради липсата на директна слънчева светлина. Много от дърветата бяха толкова стари, че най-долните им клони оставаха над главата на Пейджи, а през дебелите им дънери се виждаше всичко чак до шосето.

Почвата беше камениста. Тук-там се подаваха каменни плочи и гранитни отломъци, огладени от столетията.

Скалното струпване, което Пейджи бе посочила на Марти, беше на половината път между бунгалото и шосето и на около шест-седем метра над отклонението — нагоре по стръмния склон. Приличаше на челюст със заоблени кътници, високи около метър — като вкаменелости от зъбната структура на някой хрисим, тревопасен динозавър, много по-голям дори от най-невероятните и смели предположения.