Дийн Кунц - Мистър Убийство

Приближавайки гранитните израстъци, зад които се тълпяха плътните сенки на нощта, гъсти като кондензирана борова смола, Пейджи изведнъж доби усещането, че двойникът е вече там и наблюдава бунгалото от скривалището си. На около три метра от огромните „кътници“ тя се подхлъзна и едва не падна върху килима от борови иглици.

Ако наистина беше там, той щеше да я види, че идва и би могъл да я убие, когато пожелае. Фактът, че бе все още жива, доказваше обратното. Въпреки това, щом отново тръгна, Пейджи се почувства така, сякаш се бе гмурнала до най-дълбокото място в океана и се мъчеше да напредне, борейки се с огромната, затискаща я водна грамада.

С разтуптяно сърце тя заобиколи дъгообразното каменно образувание и навлезе в мрака откъм изпъкналата част. Двойникът го нямаше тук.

Тя легна по корем. С тъмносиньото си яке и качулката, скрила русата й коса, Пейджи знаеше, че е почти невидима сред сенките и тъмните скални отломки.

През пролуките между камъните тя виждаше цялото отклонение без да е необходимо да показва главата си и да се излага на опасността да бъде забелязана.

Вън от заслона на дърветата, бурята бързо се развихри в истинска снежна виелица. Между стволовете от двете страни на отклонението снегът се сипеше на огромни талази и Пейджи се почувства така, сякаш бе изправена пред разпенил се водопад.

Якето й от изкуствен каракул я пазеше от студа, но дънките не можеха да изолират краката й от камъка, върху който бе легнала. Студът проникваше в нея. Когато телесната й топлина бе отнета, в хълбоците и колената си усети болка. Щеше й се да си бе сложила скиорската грейка и й хрумна, че можеше да вземе поне едно одеяло, за да го постеле върху гранитната плоча.

Под напора на все по-усилващия се вятър върховете и най-горните клони на боровете и елите скърцаха сякаш някой бавно отваряше хиляди врати върху отдавна ръждясали панти. Дори плътно сплетените клони на дърветата не можеха да заглушат надигащия се ураганен вой.

Постепенно гаснещата светлина от последния час на деня беше добила стоманения блясък на заледена пързалка.

Всяка гледка и звук бяха смразяващи и сякаш усилваха студа, проникващ в нея от камъка. Пейджи започна да се пита колко ли още можеше да издържи така, преди да се наложи да се върне в бунгалото, за да се стопли…

И точно тогава по шосето, изкачващо хълма, се зададе тъмносин джип, който направи остър завой и пое по алеята към бунгалото. Приличаше на джипа, който имаха родителите на Марти.

Реостатът показва минус десет. На юг от Мамът Лейкс — напред, през развените, снежни завеси, през дяволските снежни вихри… снежни порои, лавини и планини, през катаракти от сняг и снежни стени, спуснали се направо от небето. Напред по магистралата, мяркаща се едва-едва под все по-тъмната плащеница на мрака, на светофара той минава пред едва пъплещите коли, движейки се с максимална скорост. После включва фаровете си, за да накара всеки, който е пред него, да отбие в страни и да го пусне да мине. Задминава снегорина, задминава дори камиона, който разхвърля сгурия, чиято жълто-червена сигнална лампа превръща част от снежинките в пламтяща жарава. Завой наляво… по някакъв по-тесен път… нагоре по стръмнината… по гористия склон… Отдясно — ограда с вериги, завършваща с остри шипове, на места порутена… Остава още малко… Малко по-нататък е. Наблизо! Скоро!

Четирите запалителни, бензинови бомби са в картонената кутия, закрепена пред седалката до него — под арматурното табло. Празните пространства в кутията са запълнени с нагънати вестници, за да не се удрят бутилките.

От овлажнените ивици плат, с които е запушил шишетата, се носи остра миризма — парфюмът на разрухата.

Воден от магнитната притегателна сила на фалшивия баща, убиецът прави остър завой надясно и поема по тясна алея, вече наполовина скрита в снега. Той натиска спирачките колкото е възможно по-малко и все пак попада на хлъзгав участък, веднага натиска педала за газта, макар че джипът вече сам е намерил сигурна почва. Гумите поднасят и надават протяжен вой.

Право напред, може би на около тридесет метра навътре в гората се вижда някакво бунгало. В прозорците се забелязва слаба светлина. Покривът е отрупан със сняг.

Дори да не бе видял „БеЕмВе“-то отляво на къщичката, той пак щеше да знае, че е намерил противника си. Омразната притегателна сила на натрапника го дръпва властно напред.

Още от пръв поглед убиецът решава да атакува бунгалото фронтално без да се съобразява с гласа на разума и последствията. Майка му и баща му са мъртви. Жена му и децата му сигурно също отдавна са мъртви — форми и лица, които му се присмиват и които са само подобия, защото всъщност това са зловещите, чужди същества, откраднали собственото му име и спомените му. Той кипи от гняв, омразата му е толкова силна, че просто усеща физическа болка. В сърцето си чувства пареща мъка и само бързото възмездие може да донесе така чаканата утеха.