Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Всеки живот е една история и ние я пишем, докато живеем.

— Добре, ще се опитам да бъда Катлийн Търнър.

— Дори по-добре.

— Какво?

— Сигърни Уийвър.

Пейджи се усмихна.

— Де да имах една от нейните огромни, авангардни пушкала като онова оръжие, с което стреляше, в ролята на Рипли.

— Хайде, по-добре да отидем и да видим дали нашите две наблюдателки са още на поста си.

Когато отидоха във всекидневната, Марти освободи момичетата от дежурството им при единствения открит прозорец и им предложи да стоплят вода, за да направят за всички по една голяма чаша горещ шоколад. В бунгалото винаги имаше консервирана и пакетирана храна, включително една кутия подсладено какао с мляко на прах. Електрическите нагреватели още не бяха затоплили стаята, поради което и четиримата имаха нужда от малко вътрешно подгряване. Освен това приготвянето на горещ шоколад беше толкова обикновено занимание, че то би могло да отнеме част от напрежението и да ги поуспокои.

Марти погледна през прозореца: погледът му мина през площадката пред входа, заобикаляйки задницата на „БеЕмВе“-то. Между бунгалото и пътя имаше много дървета и стотина метровата алея бе потънала в дълбоки сенки. Ала все пак той успя да види, че никой не идваше насам нито с превозно средство, нито пеша.

Марти бе горе-долу сигурен, че Другият ще ги приближи фронтално, а не изотзад. Преди всичко зад бунгалото се намираха стоте акра собственост на църквата, разположени върху стръмен склон, след което трябваше да се изкачи още един хълм, а това би изисквало доста усилия и време.

Ако се съдеше по предишното му поведение, Другият предпочиташе фронтални атаки и директен подход. Той изглежда не притежаваше уменията или търпението, за да бъде стратег. Беше повече човек на действието, отколкото на мисленето, което се изразяваше по-скоро в буйно и явно, но не и скрито нападение.

Тази черта беше може би фаталната слабост на врага. Поне бе нещо, за което човек можеше да се хване.

Снегът падаше, а сенките ставаха още по-тъмни…

От стаята в мотела Спайсър се обаждаше на наблюдателния пост в микробуса, за да разбере последното развитие на събитията. Той остави телефона да звънне поне десетина пъти, затвори и набра отново. Все още никой не вдигаше слушалката отсреща.

— Нещо се е случило — каза той. — Те не биха напуснали фургона.

— Може нещо телефонът им да не е наред — предположи Ослет.

— Чува се сигнал.

— А може повредата да не е в техния апарат.

Спайсър опита отново, но резултатът бе същият.

— Хайде — рече той, грабвайки спортното си яке мимоходом, и се упъти към вратата.

— Да не би да се каните да отидете при тях? — попита Ослет. — Вече не ви ли е страх, че ще ги разкриете по този начин?

— Те вече са разкрити. Нещо не е наред.

Клокър бе навлякъл вече сакото си от туид върху крещящия си, оранжев пуловер от кашмир. Не си даде труд да си сложи шапката, тъй като не си бе дал труда и да я свали. Като пъхна романчето „Стар Трек“ в джоба си, той също се отправи към вратата.

Ослет тръгна след тях, с черното куфарче в ръка и каза:

— Но какво би могло да не е наред? Всичко вървеше толкова гладко досега.

Бурята бе навяла един-два сантиметра сняг. Снежинките бяха вече фини и не се топяха така бързо. Улиците бяха побелели. Клоновете на елите и боровете намятаха коледната си премяна.

Спайсър подкара форда и за няколко минути тримата се озоваха на улицата, където живееха родителите на Стилуотър. Той им посочи къщата още от пресечката.

До бордюра срещу къщата бяха спрели две превозни средства. Ослет веднага се сети, че червеният ваканционен микробус е наблюдателният пост, заради огледалните стъкла в задната част.

— Какво прави този цветарски фургон тук?! — учуди се Ослет.

Като взе безжичния телефон, Спайсър позвъни отново на наблюдателния пост, но никой не се обади.

— Нямаме избор — рече Спайсър, отвори вратата откъм своята страна и излезе навън в снега.

Тримата приближиха към задната част на червения микробус.

Върху черната настилка между двата микробуса се бе пръснал огромен букет цветя. Сиво-зелената ваза беше на парчета. Стеблата на цветята и папратите бяха все още забити в зелената гъбеста материя, която цветарите използваха при оформянето на букети. Ето защо вятърът още не бе отвял нито един стрък, макар те да изглеждаха така сякаш през тях бяха минали поне стотина души. Някои от цветовете се криеха под снежни калпачета, което означаваше, че никой не ги бе докосвал през последните тридесет-четиридесет и пет минути.