Дийн Кунц - Мистър Убийство

Всички прозорци бяха затворени.

В кухнята, докато дърпаше пердето на прозореца, гледащ към гъстата гора зад бунгалото, той си спомни, че майка му бе ушила това перде на шевната си машина в спалнята за гости в Мамът Лейкс. Марти си я представи, седнала пред „Сингер“-а, с крак на педала, загледана в тракащата игла, която ту се скриваше, ту пак се показваше…

В гърдите му заседна болезнена буца. Той пое дълбоко въздух и издиша, разтреперан… после пак… Опитваше се да пропъди не само болката, но и споменът, който я пораждаше.

По-късно щяха да имат време да скърбят… ако оцелееха.

Сега трябваше да мисли само за Пейджи и момичетата. Майка му бе мъртва, а те бяха живи. Скръбта беше лукс — такава бе горчивата истина.

Марти се присъедини към Пейджи във втората от двете спални на горния етаж. Тя тъкмо бе привършила със спускането на пердетата. Беше запалила нощната лампа, за да не е тъмно, когато закриеше прозорците. Като го видя, посегна да я угаси.

— Остави я — рече Марти. — Бурята вилнее, мракът рано ще настъпи и ще се задържи дълго. Отвън той навярно ще може да забележи кои стаи са осветени и кои не. Няма смисъл да го улесняваме. По този начин ще му покажем къде точно се намираме.

Пейджи мълчеше, загледана в кехлибарените отблясъци от абажура на нощната лампа. Сякаш бъдещето им можеше да се предскаже по бледите фигури върху осветената материя.

Най-сетне тя погледна към него.

— Колко време ни остава?

— Навярно десет минути, а може би и два часа. От него зависи.

— Какво ще стане, Марти?

На свой ред той замълча. Но не желаеше и да я лъже.

Когато най-сетне заговори, Марти се изненада от думите си, защото те се бяха изтръгнали от подсъзнанието му, бяха искрени и изпълнени с повече оптимизъм, отколкото допускаше в мислите си.

— Ще го убием мръсника — каза той.

Оптимизъм ли беше това или фатална самозаблуда?

Пейджи заобиколи долния край на леглото, отиде до него и двамата се прегърнаха. Чувстваше се толкова сигурна в прегръдките му. За мит светът като че ли не беше вече толкова объркан.

— Ние още не знаем кой е той, какво е и откъде идва — каза тя.

— А може би никога няма да разберем. Дори да го убием — кучият му син — ние навярно никога няма да разберем какво точно се е случило.

— Ако не разберем, няма да можем да се съвземем.

— Няма да можем.

Тя сложи глава на рамото му и нежно го целуна по петната от охлузено и синините по врата му.

— Никога няма да се чувствам в безопасност.

— Не и в нашия предишен живот — каза Марти. — Но докато сме заедно ние четиримата, аз мога да оставя всичко зад гърба си.

— Къщата, всичко в нея, моята работа, твоята.

— Нищо от тези неща не е толкова важно.

— Нов живот, нови имена… Какво бъдеще ще имат дъщерите ни?

— Най-доброто, което можем да им дадем. Никога няма гаранция. В този живот няма…

Пейджи повдигна главата си от рамото му и надникна в очите му.

— Мога ли наистина да се справя, когато той дойде тук?

— Разбира се, че можеш.

— Аз съм просто една семейна консултантка, която специализира в областта на проблемите в поведението на децата и отношенията родители-деца. Не съм героиня от приключенски роман.

— А аз съм само писател на криминални романи. Но ние ще се справим.

— Страх ме е.

— Мен също.

— Но ако сега съм толкова уплашена, откъде да намеря смелост, че да грабна ловджийската пушка и да защитя децата си от нещо… нещо като това?

— Представи си, че наистина си героиня от приключенски роман.

— Де да беше така лесно.

— В известен смисъл… може би е лесно — каза Марти. — Знаеш ли, не си падам много по фройдистките обяснения. Мисля, че много често ние решаваме да бъдем такива, каквито сме. Ти си жив пример за такъв случай след онова, което си преживяла в детството си.

Пейджи затвори очи.

— По-лесно ми е да си представя, че съм семейна консултантка отколкото, че съм Катлийн Търнър във филма „Влюбена в камъка“ .

— Когато се запознахме навремето — рече Марти, — ти не се виждаше като съпруга и майка. Семейството за тебе беше просто един затвор — затвор и килия на мъченията. Не желаеше повече да бъдеш част от нечие семейство.

Тя отвори очи.

— Ти ми показа как.

— Нищо не съм ти показвал. Само те научих как да си представяш доброто и здраво семейство. В онези дни ти можа да си го представиш и успя да се научиш да вярваш във възможностите си. Оттогава нататък сама си бе учител.

— Значи животът е нещо като художествената литература, а? — каза Пейджи.