Дийн Кунц - Мистър Убийство

Откакто Другият се бе опитал да влезе във връзка с него в банката в Мишън Виехо, Марти не бе усещал други въздействия върху себе си. Надяваше се, че с бързото си придвижване на север те бяха успели да избягат. Дори ясновидството или телепатията… или както там се казваше тази проклетия… си имаше своите граници. В противен случай те не само се бяха изправили лице в лице с някаква фантастична психическа енергия, а направо се бяха сблъскали с магия. Благодарение на досегашния си опит Марти би могъл да повярва в някаква по-особена психическа способност, но той просто не вярваше в магии. След като бяха успели да се отдалечат от Другия на стотици километри, те по всяка вероятност бяха извън обсега на неговото непрестанно търсещо шесто чувство. Планините, които от време на време пречеха на работата на телефона с магнитно клетъчно устройство, представляваха може би допълнителна преграда за телепатичното чувство на Другия.

Навярно щеше да е по-безопасно да стоят надалече от Мамът Лейкс и да се скрият в някой град, където Марти нямаше близки и роднини. Все пак решиха да отидат в бунгалото, защото дори тези, които възнамеряваха да обсадят къщата на родителите му, предвиждайки, че той би потърсил убежище там, нямаше да знаят за бунгалото в планината. А и едва ли имаше начин съвсем случайно да научат за него. Освен това двама от съучениците му в гимназията бяха заместник-шерифи в Мамът Каунти вече десет години. Бунгалото беше разположено близо до града, в който Марти бе отрасъл и където все още добре го познаваха. Като техен земляк и човек, който като младеж не бе създавал никакви проблеми, Марти знаеше, че ще го приемат сериозно и ще му обърнат специално внимание, за да го защитят от Другия, ако той все пак се опиташе отново да установи контакт с него. А в някой непознат град на Марти щяха да погледнат като на чужд и то с много повече подозрение от онова, което детектив Сайръс Лоубок бе показал. Близо до Мамът Лейкс, ако се случеше най-лошото, той нямаше да се чувства отчужден и изолиран, както би се чувствал буквално във всеки друг град.

— Навярно времето ще се влоши — каза Пейджи.

На изток небето беше синьо в по-голямата си част, ала огромни купести облаци се устремяваха на запад през върховете и проходите на Сиера Невада.

— По-добре да спрем на някоя бензиностанция в Бишъп — рече Марти — и да разберем от пътната полиция там дали ще са ни нужни вериги, за да се изкачим нагоре в планината.

Един обилен снеговалеж би бил навярно добре дошъл, защото щеше допълнително да изолира бунгалото и да ги направи по-трудно достъпни за всеки враг, който ги преследваше. Но единственото чувство, което завладя Марти от приближаващата буря, беше безпокойство. Ако не им провървеше, можеше да дойде момент, в който да се наложи много бързо да напуснат Мамът Лейкс. Пътища, затрупани със сняг, навян от виелицата, щяха да бъдат причина за забавянето им, а това можеше да им струва животът.

Шарлът и Емили пожелаха да играят на „Виж кой е маймуната сега“ — игра на думи, която Марти бе измисли преди години, за да ги забавлява по време на дълги пътувания с кола. Откакто тръгнаха от Мишън Виехо, бяха играли вече два пъти. Пейджи не пожела да участва като каза, че й е нужно да се съсредоточи върху шофирането, а Марти се оказваше маймуната много по-често от друг път, защото бе неспокоен и разсеян.

Високите върхове на Сиера изчезнаха в мъглата. Облаците непрестанно тъмнееха, сякаш огънят на някакво скрито слънце гаснеше, оставяйки в небесното огнище само черни въглени.

Собствениците на мотела наричаха заведението си пансион. Сградите бяха забухлени от клоните на тридесет метрови ели, по-малки борчета и североамерикански смърчове. Архитектурата им бе подчертано в стил „рустик“ 31 31 С грубо дялани камъни и греди. — Б.пр. .

Стаите разбира се не можеха да се сравнят с тези на хотел „Риц-Карлтън“, а опитът на декоратора да напомня на клиентите за Бавария чрез възлестите чамови панели и мебели с груби дървени рамки беше извънредно постен, но Дру Ослет сметна, че въпреки това мотелът е приятен. Голямата камина, в която вече бяха наредени подпалки и по-едри цепеници, беше особено привлекателна. Минути след като пристигнаха, огънят вече бумтеше.

Алек Спайсър се свърза по телефона с наблюдаващия екип, разположен в микробуса срещу къщата на Стилуотър. На език, който звучеше също толкова тайнствено, колкото и някои от изказванията на Клокър, той ги уведоми, че хората, управляващи Алфи, са вече в града и наблюдаващите можеха да се свържат с тях в мотела.