Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Нищо ново — рече Спайсър, когато затвори телефона. — Джим и Алис Стилуотър още не са се прибрали. Синът и семейството му още не са се появили, а също и нашето момче, разбира се.

Спайсър запали всички лампи в стаята и дръпна пердетата. Той беше все още със слънчевите си очила, макар да бе свалил коженото си спортно яке. Ослет подозираше, че Алек Спайсър не вдига транспарантите си, когато прави секс… нито, когато просто ляга да спи.

Тримата седнаха върху въртящите се табуретки около чамовата маса, която бе извън кухненския бокс. От близкия прозорец с дантелено перде се разкриваше гледка към гористия хълм зад мотела.

От черното си кожено куфарче Спайсър извади някои неща, които щяха да са нужни на Ослет и Клокър, за да извършат убийствата така, както ги искаше Щабът.

— Две намотки от изолиран кабел — рече той и постави намотките на масата, увити в найлон. — Завържете китките на дъщерите една за друга, после ги свържете с глезените им. Ама не хлабаво. Стегнете ги силно, докато ги заболи. Така беше в случая в Мериленд.

— Добре — рече Ослет.

— Не режете кабела инструктира ги Спайсър. — След като завържете китките, използвайте същия кабел за глезените. По една намотка за всяко момиче… също както в Мериленд.

Следващият артикул, който бе изваден от куфарчето, беше пистолет.

— Това е девет милиметров „SIG“ — рече Спайсър. Конструиран от швейцарски специалист, но произведен от „Заубер“ в Германия. Много хубаво оръжие.

Като взе пистолета, Ослет каза:

— С това ли трябва да пречукаме жената и децата?

Спайсър кимна и додаде:

— А след това и самия Стилуотър.

Ослет се залови да разглежда оръжието, а Спайсър извади от куфарчето кутия с девет милиметрови патрони.

— Същото оръжие ли е използвал бащата в Мериленд?

— Точно същото — отвърна Спайсър. — В докладите се казва, че Мартин Стилуотър го е купил преди три седмици в магазина, където е купил и другите оръжия. Там сме подкупили един служител, който да си спомни, че той лично го е продал на Стилуотър.

— Много мило.

— Кутията, в която е било оръжието, както и квитанцията от покупката вече са сложени в едно от чекмеджетата на бюрото в домашния кабинет на Мартин Стилуотър в Мишън Виехо.

Усмихнат и изпълнен с искрено възхищение, Ослет започваше да вярва, че те тримата щяха да успеят да спасят Мрежата.

— Съвършено! До най-малките подробности! — каза той.

— Винаги — отвърна Спайсър.

Макиавелианската многоплановост на интригата възхити Ослет така, както сложните капани, които Уайл Е. Койот залагаше за Бързоходеца в анимационните филми, го бяха вълнували като дете… само че в този случай койотите щяха неизбежно да победят. Той погледна към Клокър, очаквайки да види и него също толкова възхитен. Стар Трекаджията чистеше ноктите си с върха на своето джобно ножче. Изражението на лицето му бе мрачно и тържествено, но мислите му бяха на четири милиона светлинни години и две измерения от Мамът Лейкс, Калифорния.

От куфарчето Спайсър извади и един найлонов плик с цип в единия край, който съдържаше лист хартия, прегънат на две.

— Това е бележка, признаваща самоубийство. Подправена е, но е толкова добра фалшификация, че никой графолог не би се усъмнил в достоверността й, тоест че е написана със собствената ръка на Стилуотър.

— Какво се казва в нея? — попита Ослет.

Като цитираше по памет, Спайсър рече:

— Имам червей. Той ме гризе отвътре. Всички ние сме омърсени. Поробени. Паразити сме отвътре. Не мога да живея по този начин. Не мога да живея.

— Това от случая в Мериленд ли е? — попита Ослет.

— Дума по дума.

— Човекът е бил откачен.

— Не смятам да споря с вас върху това.

— До трупа ли да оставим бележката?

— Да. Пипайте само с ръкавици… и прилепете пръстите на Стилуотър навсякъде след като го убиете. Хартията е с гланцово покритие — би трябвало добре да попива и съхранява пръстови отпечатъци.

Спайсър бръкна още веднъж в куфарчето и извади още един найлонов плик с цип, който съдържаше черна писалка.

— Това е „Пентъл Ролинг Райтър“. Взехме я от една кутия в чекмеджето на бюрото му.

— Тя е тази, с която е написана бележката, нали?

— Да. Оставете я някъде наблизо, около трупа… с отвъртяна капачка.

Усмихнат, Ослет оглеждаше предметите върху масата.

— Ще бъде много забавно, наистина — каза той.

Докато чакаха да им се обадят от екипа, който наблюдаваше къщата на старите Стилуотърови, Ослет реши да рискува и да се отбие в един магазин за ски, разположен сред десетките магазини и ресторанти на една пряка от мотела. Въздухът сякаш бе станал по-мразовит за краткото време, което бяха прекарали в стаята, а небето по-мораво.