Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Знаете какво означава това, нали? — попита Спайсър.

От задната седалка се чу гласът на Клокър:

— Първият човекоробот от алфа-оперативно поколение прави засечка и мутира по начин, който ние не разбираме. Способен е да замърси човешкия ген със зародишен материал, който би могъл да даде една нова и изцяло враждебна раса от почти неуязвими суперсъщества.

За миг Ослет си помисли, че Клокър чете изречение от последния романизиран вариант на „Стар Трек“ , но после осъзна, че той просто бе предал катастрофата по възможно най-сбития начин.

— Ако нашият човек не е очистил всяко маце, с което си е полегнал — обади се отново Спайсър, — ако е направил няколко бебета и по някаква причина те не са били абортирани (дори бебето да е само едно), то ние сме затънали в лайна чак до ушите. Не само ние тримата, не само Мрежата, а цялата човешка раса.

Запътвайки се на север през Оуенс Вели, оградена на изток от планините Инки и на запад от устремилата се в небето Сиера Невада, Марти осъзна, че безжичният му телефон не може да работи по предназначението си поради това, че драстичната и бърза промяна на терена влияеше на разпространението на микровълните. А в случаите, когато все пак успяваше да се свърже с къщата на родителите си в Мамът, телефонът им звънеше ли звънеше, но никой не отговаряше.

След шестнадесет позвънявания Марти натисна копчето „край“ за прекъсване на обаждането и каза:

— Още не са се прибрали.

Баща му беше на шестдесет и шест, а майка му на шестдесет и пет години. И двамата бяха работили като учители, пенсионирайки се миналата година. Според съвременните норми те бяха все още млади, здрави и енергични и влюбени в живота. Нямаше нищо чудно в това, че непрекъснато ходеха някъде, вместо по цял ден да прекарват затворени вкъщи, седнали в креслата и забили погледи в телевизионния екран, увлечени от поредната игра или евтин сериал.

— Колко време ще останем при баба и дядо? — обади се Шарлът от задната седалка. — Ще има ли достатъчно време, за да може баба да ме научи да свиря на китара, както тя умее? Вече съм доста добра на пианото, но мисля, че и китарата ще ми се хареса. Ако ще ставам известна музикантка, каквато навярно ще ми е интересно да бъда… не искам да стеснявам кръга на възможностите си… то тогава ще е много по-лесно да взимам навсякъде музиката със себе си. Все пак, човек не може да понесе пианото си на гръб!

— Няма да оставаме при баба и дядо — каза Марти. — Всъщност изобщо няма да спираме там.

Шарлът и Емили изпъшкаха, разочаровани.

— Може би ще можем да ги посетим по-късно… след няколко дни — обади се Пейджи. — Ще видим. Сега обаче отиваме в бунгалото.

— Така ли?! — възкликна Емили.

— Еха! — извика Шарлът.

Марти чу как и двете му дъщери бурно изръкопляскаха.

Бунгалото бе собственост на майка му и баща му, още от времето, когато той бе съвсем малък. Беше сгушено на няколко километра от града между самите езера 30 30 Мамът Лейкс (Mammoth Lakes) — мамутски езера (англ.). — Б.пр. , недалече от още по-малкото селище Лейк Мери. Мястото бе прекрасно и баща му бе поработил там доста през всичките тези години. Бунгалото бе заобиколено от тридесет метрови борове. За момичетата, отгледани в дебрите на градската джунгла, то беше толкова специално, колкото би била и една омагьосана къщурка в някоя приказка.

Марти се нуждаеше от няколко дни, за да поразмисли, преди да реши какво трябва да предприемат. Искаше му се да се спре подробно върху новините и да види как ще се развие историята за него. По начина, по който масмедиите я поднасяха на публиката, той можеше да определи, ако не самоличността, то поне мощта на своите истински врагове, които не се изчерпваха със зловещия и умопомрачен двойник, нахлул така внезапно в дома им.

Не можеха да отседнат в дома на родителите му, защото беше прекалено достъпен за репортерите — историята сигурно щеше да продължи да се раздува. Беше достъпен и за неизвестните конспиратори, които стояха зад двойника и които се бяха погрижили едно дребно съобщение да бъде раздуто до размерите на новина от национален мащаб. Средствата за масова информация го бяха представили като някакъв психически нестабилен маниак.

Освен това Марти не желаеше да излага на опасност родителите си, отсядайки в дома им. Напротив, щом успееше да се свърже с тях, той смяташе да им каже да си стегнат багажа, да се качат в караваната и да се махнат от Мамът Лейкс за няколко седмици, месец, а може би и повече. Докато пътуваха и променяха непрекъснато местоположението си всеки две нощи, никой не би се опитал да ги използва, за да се добере до него и семейството му.