Дийн Кунц - Мистър Убийство

Чак след като довърши изречението, което четеше в момента, Клокър вдигна поглед и каза:

— Не бих могъл да ти кажа.

— Защо не?

— Защото, дори да ти кажа какво харесвам аз, на тебе то няма да ти хареса.

— Какво означава това?

Клокър сви рамене.

— Мисля, че няма да ти хареса — рече той.

— Мразя романите, винаги съм ги мразил, особено научната фантастика и всякаква подобна измет.

— Ето на!

— Това пък какво е сега?

— Това, че просто потвърди думите ми — ти не харесваш такива неща.

— Разбира се, че не ги харесвам.

Клокър отново сви рамене и каза:

— Видя ли?

Ослет го изгледа кръвнишки и, посочвайки книгата му, рече:

— А ти как можеш да харесваш този боклук?

— Ние съществуваме в успоредни един на друг светове — каза Клокър.

— Какво?!

— В твоя Йоханес Гутенберг е открил електронната игра.

— Кой?!

— В твоя свят навярно някой супер известен тип на име Фокнър е виртуозен изпълнител на банджо.

— Всичката тази гадост ми звучи напълно безсмислено — рече навъсено Ослет.

— Ето пак — каза Клокър и отново се съсредоточи върху „Кърк и Спок, влюбени“ или както там се казваше тази епична творба.

На Ослет му се прищя да го убие. Този път в загадъчните брътвежи на Клокър той долови недоизказано, но дълбоко вкоренено пренебрежение. Прииска му се да грабне глупавата му шапка, да запали тъпото й патешко перо и всичко останало, да изтръгне от ръцете му евтиното романче, да го накъса на парчета и да изстреля в него от упор поне хиляда патрона от девет милиметрова винтовка.

Вместо това обаче той се обърна и погледна навън с цел да се успокои при вида на величествените планински хребети и гори, които се редуваха със скорост двеста и четиридесет километра в час. Над тях откъм северозапад се стелеха облаци. Бухлати и сиви, те се трупаха около планинските върхове, подобно на многобройна флота от въздушни кораби.

В един часа и десет минути следобед, във вторник Ослет и Клокър бяха посрещнати от представител на Мрежата пред входа на летището в Мамът Лейкс. Името му беше Алек Спайсър. Чакаше ги на асфалтовата алея до хангара от железобетон и нагъната стомана, където спря хеликоптерът.

Въпреки, че знаеше истинските им имена и вероятно беше с чин равен на този на Питър Уоксхил, Спайсър не бе така безукорно облечен, не беше така изискан, нито говореше така добре, както джентълменът, който ги бе информирал за събитията по време на закуска. Също като Джим Ломакс на летището „Джон Уейн“ в Ориндж Каунти снощи, Спайсър ги накара да занесат сами багажа си до зеления форд, който бе на паркинга зад хангара и изцяло на тяхно разположение.

Спайсър беше около петдесет годишен, метър и седемдесет и шест, около осемдесет килограма и четинеста, късо постригана, посивяла коса. Лицето му бе сурово и грубо изсечено, а очите му бяха скрити зад слънчеви очила, макар небето да бе покрито с облаци. Той бе сложил бойни обувки, панталони с маскировъчен десен, същата риза и старо, износено кожено яке с много джобове и ципове. Изправената му стойка, строгата му дисциплина и отривиста реч го издаваха, че е офицер в оставка (или дори разжалван), който не желаеше да се откаже от навиците, поведението и облеклото на военен.

— Не сте се облекли подходящо за Мамът — рече рязко Спайсър, когато тримата седнаха във форда. От устата му излизаше бяла пара.

— Не си дадох сметка, че тук ще е доста студено — рече Ослет, силно разтреперан.

— Сиера Невада е — отвърна Спайсър. — Почти две хиляди и петстотин метра надморска височина — точно тук, където сме. Декември е. Не можене да очаквате палми, тръстикови полички и „пиня колада“.

— Знаех, че ще е студено, но не толкова.

— Ще ви измръзнат задниците — рече грубо Спайсър.

— Сакото ми топли — заоправдава се Ослет. — От кашмир е.

— Браво на вас — рече Спайсър.

Той вдигна задната врата на колата и отстъпи встрани, за да могат Ослет и Клокър да си сложат куфарите в багажника.

Спайсър седна зад волана. Ослет седна отпред. На задната седалка Клокър отново заби глава в „Пърдящият кръвожадник от Ганимед“ .

Известно време, докато се отдалечаваше от летището и приближаваше града, Спайсър мълчеше, но най-накрая се обади:

— Днес следобед очакват да падне първия сняг.

— Зимата е любимият ми сезон — рече Ослет.

— Да, но може и да не ви хареса чак толкова, ако се въргаляте в сняг до ушите, а хубавите ви ботуши се вкоравят и заприличат на холандски налъми.