Дийн Кунц - Мистър Убийство

В банката предлагаха допълнителни часове за клиенти като част от политиката им за борба с конкуренцията. Марти и Пейджи имаха намерение да бъдат първи, заедно с децата, веднага щом собственикът отвореше в осем часа сутринта, във вторник.

На Марти не му се нравеше, че ще трябва да се върнат в Мишън Виехо, но той знаеше, че по този начин най-лесно могат да извършат съответните финансови операции по прехвърлянето на банковите им сметки в дадения клон. Беше на осем или девет преки от къщата им. Много от служителите на банката, работещи на гише, познаваха него и Пейджи.

Банката, самостоятелна тухлена сграда, беше красиво разположена в единия ъгъл на паркинга, намиращ се в северозападния край на неголям търговски център. Върху нея хвърляха сенките си високи борове, а тя беше оградена от улици и обширни площи черна настилка. В най-отдалечения край на паркинга — в югоизточната му част — се намираше цяла редица от свързани една с друга сгради във формата на буквата „Г“, в които се помещаваха тридесет-четиридесет канцеларии и дори един супермаркет.

Марти паркира в южния край. Краткият път от колата до вратата на банката, с децата между него и Пейджи, му се видя безкраен, защото се наложи да оставят оръжието си в „БеЕмВе“-то. Чувстваше се безпомощен и уязвим.

Той не виждаше как биха могли тайно да вземат със себе си ловната пушка или пък дори компактната берета. Не желаеше да рискува с беретата, като я скрие под якето си от изкуствена кожа, защото не беше сигурен как охранителните системи и алармени инсталации ще реагират на човек със скрито оръжие, прекрачващ прага на банката. Ако някой банков служител го вземеше за бандит и някоя беззвучна сигнална инсталация извикаше полицията, ченгетата изобщо нямаше да имат никакви резерви спрямо него — не и след репутацията, която си спечели със снощния инцидент.

Марти отиде право при едно от гишетата, а Пейджи заведе Шарлът и Емили в другия край на просторната зала, където върху две канапета и две кресла седяха клиентите, чакащи да изтеглят заеми. Банката не беше едно от онези подобни на пещери, огромни мраморни храмове на златния телец, с масивни колони в дорийски стил и сводести тавани. Тя беше сравнително малка сграда. Таванът й бе покрит със специални плочки, подобряващи акустиката, подът бе застлан с килим във всички нюанси на зеленото. Макар Пейджи и момичетата да бяха само на двадесетина метра от него, макар и добре да ги виждаше всеки път, когато погледнеше към тях, Марти се чувстваше притеснен дори от това нищожно разстояние.

Служителката на гишето беше млада жена — Лорейн Аракадиан, доколкото можеше да се съди по табелката с името зад плексигласовата преграда — и носеше кръгли диоптрични очила с кокалени рамки, с които леко приличаше на кукумявка. Когато Марти й каза, че иска да изтегли от семейната спестовна книжка седемдесет хиляди долара (общата сума на спестяванията им възлизаше на седемдесет и четири хиляди), тя не го разбра и реши, че той иска да прехвърли сумата в чекове. Служителката му подаде съответния формуляр за извършване на тази операция. Тогава Марти я поправи, като поиска цялата сума да му бъде изплатена по възможност в сто доларови банкноти.

— О, разбирам — рече служителката. — Хм… сумата е толкова голяма, че аз не мога на своя глава да извърша тази операция. Трябва ми разрешението или на главния касиер, или на помощник-управителя.

— Естествено — рече безизразно Марти, като че ли всяка седмица теглеше такива големи суми. — Разбирам.

Момичето отиде в края на редицата от гишета, за да говори с някаква по-възрастна жена, която в момента проверяваше документите в едно голямо чекмедже с папки. Марти позна жената — беше Илейн Хигинс, помощник-управител. Мисис Хигинс и Лорейн Аракадиан погледнаха към него, доближиха глави и започнаха нещо да си шепнат една на друга.

Докато ги чакаше, той наблюдаваше както южния, така и северния вход на фоайето, опитвайки се да изглежда спокоен, макар че всеки момент очакваше Другия да се покаже на някоя от вратите с автомат „Узи“ в ръка.

Писателски фантазии! Може би все пак не беше проклятие. Поне не напълно. Навярно понякога бе и средство за оцеляване. Едно нещо бе сигурно: дори най-развинтеното писателско въображение се затрудняваше, когато трябваше да бъде в крак с днешната действителност.

Трябва му повече време, отколкото очакваше, за да смени регистрационните номера на откраднатата от него тойота. Успа се, а и много се забави, докато се приведе в приличен вид. Сега светът наоколо се разбужда и той не може да разчита на анонимната тишина на нощта, която би улеснила сменянето на табелите. Големите комплекси с апартаментите-градини и потънали в мрак паркинги са идеалният пазар, предлагащ точно стоката, която му трябва, но когато опитва да извърши размяната ту на едно, ту на друго място, открива, че прекалено много хора са наизлезли и се канят да тръгват на работа.