Дийн Кунц - Мистър Убийство

В седем часа и петдесет минути, във вторник сутринта Ослет беше облечен в бяла, памучна риза с кокалени копчета, направена в специалния магазин за ризи „Теофилъс“ в Лондон, тъмно синьо сако от кашмир, извънредно прецизно скроено от неговия личен шивач в Рим, сиви вълнени панталони, черни обувки с дебели подметки (леко ексцентричен елемент), ръчно направени от италиански обущар, живеещ в Париж, и клубна вратовръзка на райета в тъмносиньо, черно и златисто. Цветът на копринената кърпичка в горния джоб са сакото му отговаряше точно на златистите райета във вратовръзката му.

Издокаран по този начин и с повишено настроение от съвършенството на външността си, Ослет тръгна да търси Карл Клокър. Разбира се той не желаеше компанията на едрия мъжага. Просто за свое собствено спокойствие предпочиташе да знае какви ги върши Клокър по всяко време на денонощието. Ослет тайно лелееше надеждата, че някой ден ще намери Карл Клокър мъртъв, повален от масиран сърдечен инфаркт, мозъчен кръвоизлив или някой чуждопланетен, смъртоносен лъч — същия като онзи от книгата, която вечно четеше.

Клокър седеше върху плетен стол на балкона на всекидневната, пренебрегнал напълно зашеметяващата гледка към Тихи океан и забил нос в последната глава на „Видоизменящият се гинеколог от Тъмната Галактика“ или както там се казваше онази тъпа книга. Клокър си бе сложил същата шапка с перото от патица, спортното сако от туид и обувките „Хъш Пъпис“. Този път обаче бе обул нови лилави чорапи и нови панталони. Беше облякъл чиста, бяла риза и пуловер без ръкави с шпиц деколте, на сини, розови, жълти и сиви фигури. Макар да нямаше вратовръзка, изпод разкопчаната яка на ризата му напираха толкова много буйни, черни косми, че на пръв поглед те приличаха на връзка.

След като не отговори на първото „добро утро“ от страна на Ослет, Клокър отвърна на повторението на тези две думи, вдигайки ръка и смешно разпервайки пръсти, както се поздравяваха членовете от екипажа на „Стар Трек“ . Вниманието му бе все още изцяло погълнато от романа. Ако Ослет притежаваше трион или сатър в момента, той би отрязал ръката на Клокър до китката и би я хвърлил в океана. Чудеше се дали от румсервиза разполагат с достатъчно остри прибори за целта.

Денят беше възтопъл и вече бе над двадесет градуса. Синьото небе и благодатният бриз идваха като приятна промяна след сковаващия студ от миналата нощ.

Точно в осем часа — съвсем в последната минута, преди Ослет да откачи от приспиващите го крясъци на чайките, успокояващото бръмчене на почистващите пясъка машини и от тихия смях на ранобудните сърфисти, побутващи дъските си навътре в морето — пристигна представителят на Мрежата, за да ги осветли относно последните събития. Това не беше онзи, който ги бе докарал в хотела няколко часа по-рано. Костюм от „Савил Роу“ 29 29 Извънредно скъп бутик. — Б.пр. , клубна вратовръзка, скъпа риза с колосана, права яка с повдигнати краища. На Ослет бе достатъчен един поглед, за да се увери, че този мъж не притежава нито една дреха с отпечатана снимка на разголената Мадона.

Представителят на мрежата каза, че името му е Питър Уоксхил и вероятно казваше истината. Имаше достатъчно висок пост в организацията, за да знае истинските имена на Ослет и Клокър, които въпреки всичко бе регистрирал в хотела като Джон Гелбрейт и Джон Мейнард Кийс. Ето защо той нямаше причина да крие своето име.

Уоксхил беше малко над четиридесетте — десет години по-възрастен от Ослет — и безукорно подрязаните му бакенбарди бяха леко посребрени. Беше висок около метър и осемдесет и три, без да се набива на очи, бе тънък, но здрав и жилав, красив, но не контешки, чаровен, ала без да фамилиарничи. Държеше се не просто като дипломат, който е бил такъв десетки години, а като генетично устроен за тази професия.

Щом се представи и поговори малко за времето, Уоксхил каза:

— Позволих си волността да попитам в румсервиза дали сте закусвали и след като ми отговориха, че не сте, аз си позволих нова волност — поръчах закуска за трима ни, за да можем едновременно да закусим и да поговорим по работа. Надявам се, че не възразявате.

— Ни най-малко — отвърна Ослет, все още под впечатление на изискаността и деловитостта на Уоксхил.

Едва произнесъл последната дума, и на вратата на апартамента се позвъни. Уоксхил въведе във всекидневната двама сервитьори, бутащи количка, отрупана със съдове. Отгоре й бе метната бяла покривка. Вече в средата на стаята, сервитьорите издърпаха изпод количката скрити допълнителни плоскости, превръщайки я в кръгла маса, и наизвадиха големи подноси, чинии, салфетки, чаши за мляко и кафе, малки чинийки, стъклени чаши и прибори с грацията и бързината на фокусници, размесващи колода карти. Двамата наизмъкваха от безкрайните долни рафтове на количката десетина блюда и внезапно закуската се появи, сякаш паднала от небето: бъркани яйца, поръсени с червен пипер, бекон, наденички, пушени херинги, препечен хляб, френски кифлички, парникови ягоди, придружени от малки купи с карамелизирана захар и канички с гъста сметана, пресен портокалов сок и посребрен термос, пълен с кафе.