Дийн Кунц - Мистър Убийство

— На живо ли?! — възкликна той. — Та те не изпращат репортери да предават „на живо“, освен ако историята продължава.

— Тя продължава — рече Пейджи, застанала с ръце, скръстени на гърдите и загледана намръщено в телевизора. — Онзи психопат е все още някъде там.

— Искам да кажа, че това не е нещо като грабеж с взлом в процес на извършване или ситуация, в която има задържани заложници и отряд за бързо реагиране, готов да нападне всеки момент. От телевизионна гледна точка историята е досадна — няма екшън, няма никой, на когото репортерът да пъхне микрофона под носа. Просто една празна къща за гледане. Такива истории не се използват в предаванията на живо, твърде скъпо е, а няма никаква зрелищност.

Новините продължиха от студиото. За изненада на Марти водещият не беше някой второразреден говорител от станцията в Лос Анжелос, каквито обикновено водеха сутрешните новинарски емисии. Беше добре известен телевизионен говорител.

— Значи, дават ни по националната телевизия! — промълви Марти, смаян. — От кога някакво си влизане с взлом в частна къща се счита за новина от национален мащаб?

— Но ти беше и нападнат — припомни му Пейджи.

— Е и? В наши дни на всеки десет секунди в страната се пада по едно престъпление, което е много по-тежко от това.

— Но ти си известен.

— Да, да! Как ли пък не?!

— Може да не ти харесва, но е така.

— Не съм чак толкова известен! Та аз съм издал рамо два бестселъра за масовия пазар! Знаеш ли колко е трудно да бъдеш поканен в часа за интервю на националната телевизия? — попита Марти, почуквайки с кокалчетата на пръстите си телевизионното изображение върху екрана. — По-трудно, отколкото да те поканят на официална вечеря в Белия дом! Дори да наема рекламен агент, който би си продал душата на дявола, пак не бих могъл да участвам в тази програма, Пейджи. Просто не съм достатъчно известен. За тях аз съм никой.

— Е и… какво всъщност искаш да ми кажеш?

Марти отиде до прозореца, от който се виждаше паркингът, и дръпна пердетата леко встрани: бледи слънчеви лъчи, непрекъснат поток от коли по тихоокеанската магистрала, лекият полъх на морския бриз, шумолящ в листата на дърветата.

Нищо навън не подсказваше заплаха или опасност и все пак всичко му се струваше злокобно. Той чувстваше, че светът навън вече беше непознат за него, беше станал по-лош. Разликите бяха неопределими, по-скоро субективни, отколкото обективни, доловими повече със съзнанието, отколкото със сетивата и все пак истински. А ходът на тази мрачна промяна все повече се ускоряваше. Скоро гледката от прозореца на тази стая, или на която и да е друга, щеше да бъде като надникване през илюминатора на някой космически кораб, кацнал на далечна планета, която външно приличаше на неговия собствен свят, но под повърхността беше безкрайно чужда и враждебна към човека.

— Мисля, че в други случаи полицаите още нямаше да са готови с лабораторните изследвания — рече Марти. — Освен това зная със сигурност, че няма такава практика, според която резултатите от лабораторията по криминалистика редовно да се съобщават на средствата за масова информация.

Марти пусна пердетата и се обърна към Пейджи, която го гледаше смръщила чело.

— Националната телевизия?! — повторно възкликна той. — Предаване на живо! Не зная какво става, дявол да го вземе, но Пейджи, сега нещата ми се виждат още по-странни, отколкото снощи!

Докато Пейджи се къпеше, Марти дръпна стола си пред телевизора и започна да търси други програми. Той хвана края на още една история за себе си, предавана от някаква частна станция… после трета (от начало до край), включена в някаква програма на националната телевизия.

Марти се опитваше да се бори с параноята си, но имаше далечното усещане, че и двете истории, без да изказват обвинения, намекваха за следното: фалшивите му показания, дадени на полицията в Мишън Виехо, са предрешен въпрос, а истинският му мотив е или увеличаване продажбата на книгите му, или нещо много по-злокобно и страшно, отколкото най-обикновено надуване на славата. И двете програми показаха снимката му от последния брой на „Пийпъл“, на която Марти приличаше на зомби от някой филм, с огнени очи, изскочил от мрака, зъл и беснеещ. И по двата канала съобщиха за трите оръжия, които полицаите му бяха прибрали — сякаш той беше някакъв побъркан маниак от покрайнините, решен да оцелее на всяка цена, живеещ върху някой бункер, натъпкан догоре с пушки и патрони. В края на третото предаване Марти усети някакъв намек за това, че той можел да бъде опасен. Намекът беше едва забележим и доста изкусно вмъкнат. Можеше да се вземе като по-особен тон в гласа на говорителя, отколкото като нещо, изразено с думи.