Дийн Кунц - Мистър Убийство

Цивилизацията започваше със семейството, с децата, закриляни от майката и бащата, готови да жертват всичко, дори да умрат за малките си.

Ако семейството не беше вече в безопасност, ако правителството не можеше или не желаеше да защити семейството от заплахите на изнасилвали, педофили и убийци, ако социални отрепки със склонност към убийство биваха пускани от затвора, неизлежали и половината от присъдите си, ако измамници-евангелисти крадяха от църквата, а богати милиардерки-хотелиерки не си плащаха данъците, то тогава цивилизацията вече не съществуваше. Щом децата бяха станали лесна плячка (така твърдеше всеки ежедневник), то тогава този свят бе слязъл до нивото на дивака. Цивилизацията съществуваше само на малки единици — само в онези къщи, където членовете на семейството така силно се обичаха, че желаеха да излязат на бойната линия и да умрат, защитавайки се един друг.

Какъв ден само беше този! Ужасен ден! Единственото хубаво нещо беше следното: Марти откри, че мозъчните му затъмнения, кошмари и други симптоми не бяха резултат от физическо или психическо заболяване. Проблемът в крайна сметка не беше в него. Плашилото бе истинско.

Тази констатация обаче не го успокояваше много. Макар че бе възвърнал самообладанието си, той бе загубил толкова много други неща.

Всичко се бе променило.

Завинаги.

Разбираше също, че дори не може напълно да схване до каква степен се бе променил животът им. В часовете преди пукването на зората, докато се мъчеше да уточни какви стъпки трябва да предприемат, за да се защитят и опитвайки се да прецени до известна степен произхода на Другия, според съществуващата до този момент логика, Марти неизменно стигаше до заключението, че тяхното положение неизбежно ще става все по-тежко, а шансовете им по-малобройни от тези, които би могъл да си представи или да допусне.

Преди всичко смяташе, че повече никога няма да могат да се върнат вкъщи.

Убиецът се събужда половин час преди съмване, оздравял и отпочинал.

Сяда отново зад волана, включва вътрешното осветление и разглежда челото и лявото си око в огледалото за обратно виждане. Раната от куршума над веждата му е заздравяла, без да остави видим белег. Окото му вече не е ранено, дори не е червено.

Половината му лице обаче е покрито със засъхнала кръв и противни биологични отпадъци от ускорения процес на заздравяването. Част от профила му сякаш направо е взет от „Д-р Файбс“ или „Даркман“ .

Той рови известно време в жабката на колата и намира пакетче книжни салфетки и кърпички, с които изчиства мръсотията от лицето си. После приглажда разбърканата си от съня коса.

Сега вече не може да изплаши никого, но още не е в достатъчно приличен вид, за да не бие на очи. А точно това желае в момента. Макар огромният шлифер да е закопчан до горе и да скрива разкъсаната му от куршумите риза, той все пак вони на кръв и на най-различни храни — онези, които е посипал върху предницата си по време на истеричното лапане снощи на мокрия от дъжда паркинг, пред закусвалнята „Макдоналдс“, в хондата, която после бе изоставил — преди да срещне нещастния собственик на буика. Панталоните му също не бяха безукорни.

Все щеше да му се отдаде случай да намери по-подходящи дрехи. Убиецът изважда ключа от стартера, излиза от колата, отива отзад и отваря багажника. От тъмната вътрешност, огряна само от мъждивата светлина на малката крушка в горния ляв ъгъл, мъртвецът го гледа изцъклен, разтворил широко очи в смайването си, сякаш е изненадан, че отново вижда убиеца си.

Двете найлонови торби са поставени над трупа. Той изпразва и двете върху мъртвеца. Собственикът на буика явно бе накупил много неща, но за момента най-полезният артикул се оказва един пуловер по врата.

Хванал пуловера с лявата си ръка, убиецът затваря капака на багажника с дясната, без да вдига много шум. Хората скоро ще започнат да се будят, но повечето, ако не и дори всички, все още спят. Той заключва багажника и слага ключа в джоба си.

Небето е тъмно, ала звездите са избледнели. След не повече от четвърт час ще се пукне зората.

Такъв голям комплекс от апартаменти с градини трябва да има поне две или три обществени перални и той тръгва да търси. След минута съзира голяма табела, която го насочва към някакъв център по рехабилитация, плувен басейн, офис за вещи под наем и намираща се наблизо обществена пералня.

Алеите, свързващи сградите, се вият през атрактивно оформените задни дворове, засенчвани от клоните на маслиновите дръвчета и осветявани от старинни, железни фенери, покрити със зелено-сива патина. Комплексът е добре планиран и много приятен. Той лично не би имал нищо против да живее тук. Разбира се собствената му къща в Мишън Виехо е дори още по-хубава отколкото тези домове тук, а пък Пейджи и момичетата така са привързани към къщата, че никога няма да искат да я напуснат.