Дийн Кунц - Мистър Убийство

Марти се събуди от някакъв кошмар. Чувстваше се така, сякаш някой го премазваше. Дори след като сънят избяга от очите му и изчезна напълно, ясно осъзнавайки, че е буден и се намира в хотелска стая, Марти дишаше с мъка и едва успя да помръдне само пръстите си. Той се чувстваше малък, безпомощен и изпитваше странната увереност, че скоро ще бъде запратен сред милиарди свободни атоми от някаква неведома, космическа сила.

Дъхът му се върна изведнъж и едва не го разкъса. Паралитичният гърч го разтърси от глава до пети.

Той погледна към Пейджи, свита на леглото до него, уплашен, че навярно я е събудил. Тя промърмори нещо в съня си, но продължи да спи.

Марти стана възможно най-тихо и пристъпи до прозореца, като предпазливо повдигна пердето. Погледна надолу към паркинга на мотела и тихоокеанската магистрала зад него. Никой не влизаше, нито пък излизаше от паркираните коли. Доколкото можеше да си спомни, сенките си бяха същите, както и преди. Никой не се спотайваше из ъглите. Бурята бе отнесла всичкия вятър на изток и в Лагуна бе така тихо и спокойно, че дърветата изглеждаха като сценичен декор. По магистралата премина камион, отправил се на север, но това бе единственото движение в мрака на нощта.

Върху стената срещу прозореца имаше завеса, която закриваше плъзгаща се стъклена врата. Зад нея се намираше балконът с изглед към морето. През вратата и зад перилата на балкона се виждаше основата на скалата. Там долу се виеше бледата плажна ивица, в която на сребърно пенести гирлянди се разбиваха вълните. Никой не би могъл да се изкачи лесно до балкона, а и тревните площи наоколо бяха безлюдни.

Може би просто се бе уплашил от кошмара си.

Той се извърна от вратата, пусна завесата на мястото й и погледна ярко светещия циферблат на ръчния си часовник. Показваше три часа сутринта.

Беше спал около пет часа — не бе много, но щеше да изкара и с толкова.

Вратът непоносимо го болеше, а гърлото по-малко.

Марти влезе в банята, затвори вратата и запали лампата. От пътния си несесер извади едно шишенце със силно действащи таблети екседрин. Върху етикета пишеше, че дозата е най-много две хапчета наведнъж и не повече от осем за едно денонощие. В този миг обаче всичко му се виждаше опасно и той изпи четири наведнъж, като си наля вода от чешмата в банята. Сетне лапна една таблетка лозиндж заради болките в гърлото и започна да я смуче.

Щом се върна в спалнята, Марти взе късоцевната ловна пушка, която бе до леглото, мина през отворената междинна врата и влезе в стаята на момичетата. Те спяха, скрили глави под завивките си като костенурки, за да избегнат дразнещата светлина от нощната лампа.

Погледна и през техния прозорец. Нищо.

Малко по-рано, същата вечер той бе сложил стола обратно в ъгъла на стаята, ала сега го премести в средата — така светлината от нощната лампа достигаше до него. Марти не желаеше Шарлът и Емили да се уплашат от някаква неясна сянка в ъгъла, ако случайно се събудеха преди да е съмнало.

Той седна с раздалечени колене, поставяйки пушката напряко, върху бедрата си.

Макар да имаше пет оръжия (три от тях бяха вече в ръцете на полицията), макар с всички да стреляше добре и въпреки че беше написал много книги, където полицаите и героите му бяха доста опитни в стрелбата, той се изненада от лекотата и непоколебимостта, с които посегна към оръжие, щом изникна опасност. В края на краищата не беше много по действието, нито пък имаше опит в убийствата.

При все че неговият живот и този на семейството му бяха застрашени, той все пак очакваше да изпита известно угризение, преди да натисне спусъка. Оказа се, че не е бил прав. Марти бе очаквал да изпита поне тръпка на разкаяние, след като бе прострелял човек в гърдите, макар че копелето заслужаваше да бъде застреляно.

Ясно си спомни мрачното веселие, с което изпразваше беретата, целейки се в отдалечаващия се буик. Първичният инстинкт за насилие, вроден у всеки човек, се бе проявил и при него, без оглед на неговата цивилизованост, образованост и начетеност.

Онова, което откри за себе си обаче не го разочарова, както очакваше, че ще стане. По дяволите! Та то изобщо не го разочарова!

Марти вече знаеше, че може да убие безброй много хора, за да спаси себе си, Пейджи и децата. И макар да се движеше в среди, където интелектуалците прегръщаха идеите на пацифизма като единствен път за оцеляване на цивилизацията, той не виждаше себе си като безнадежден реакционер, недоразвита отрепка или някой дегенерат, а просто човек, действащ точно така, както изискваше природата.