Дийн Кунц - Мистър Убийство

Въпреки това Ослет хареса Джим Ломакс. Най-хубавото му качество беше, че в негово присъствие Карл Клокър изглеждаше по-малък. Всъщност това беше единственото положително качество на Ломакс, но то бе достатъчно. В действителност Ломакс бе може би съвсем малко (ако изобщо беше) по-едър от Клокър, но бе с по-твърди мускули и по-добре издялан. В сравнение с него Клокър изглеждаше бавен, тромав, стар и отпуснат. Поради това, че понякога ръстът на Клокър го притесняваше, сега Ослет ликуваше при мисълта как Клокър се чувства застрашен от Ломакс макар че, дори да беше впечатлен по някакъв начин, Стар Трек-любителят изобщо не го показваше.

Ломакс седна зад волана, Ослет седна до него, а Клокър се намъкна отзад.

Оставяйки летището зад себе си, те завиха надясно по булевард „Мак Артър“. Намираха се в района на скъпи многоетажни офиси и комплекси, много от които бяха сякаш регионалните или национални щабове на огромни корпорации, отделени от улиците благодарение на обширните и педантично подкастрени зелени площи, цветни лехи, храсти и дървета, художествено осветени от добре скрити прожектори.

— Под седалката ти има ксероксно копие от полицейския доклад за инцидента в къщата на Стилуотър в Мишън Виехо — каза Ломакс на Ослет. — Не беше лесно да се доберем до него. Прочети го сега, щото трябва да го взема със себе си и да го унищожа. Към доклада бе защипано тънко фенерче, с помощта на което Ослет трябваше да прочете написаното. Докато се движеха по булевард „Мак Артър“ на юг, а после на запад към Нюпорт Бийч, той се зачете в доклада с все по-нарастваща изненада и смайване. Щом се качиха на тихоокеанската магистрала, те завиха на юг. Чак когато излязоха от Корона Дел Мар, Ослет приключи с четенето.

— Това ченге Лоубок — рече той, като вдигна поглед от страниците, — мисли, че всичко е рекламна машинация и че изобщо не е имало никакъв взлом.

— Което е надежда за нас — рече Ломакс и се усмихна, но беше грешка, защото заприлича на човек от плакат, рекламиращ събиране на средства за подпомагане на полусъзнателни дебили.

— Като се вземе предвид всичко, цялата проклета Мрежа ще отиде на бунището — каза Ослет. — Мисля, че имаме нужда не от надежда, а от истинско чудо.

— Дай да видя — обади се Клокър.

Ослет подаде доклада с фенерчето назад и каза на Ломакс:

— Откъде нашият лош малчуган е разбрал, че Стилуотър е тук? Как го е намерил?

Ломакс сви четирикрилните си рамене.

— Никой не знае — отвърна той.

Ослет изпръхтя отвратен.

От дясната страна на пътя се намираше скъпо игрище за голф със специална охрана, след което се виждаше мрачният Тихи океан. Той беше така безбрежен, а в западния си край така черен, че автомобилът сякаш се движеше на ръба на безкрайността.

След малко Ломакс се обади.

— Смятаме, че ако държим под око Стилуотър, рано или късно нашият човек ще се появи и ще можем да си го приберем.

— Къде е сега Стилуотър?

— Не знаем.

— Страхотно!

— Ами, виж сега, около половин час след като ченгетата си отишли, на Стилуотър и семейството му се случило и нещо друго, още преди да се доберем до тях. А след това те сякаш… се скриха.

— Какво друго нещо?

Ломакс се намръщи и рече:

— Никой не може да каже със сигурност. Случило се е почти до къщата им. Разните съседи там са видели различни неща, но някакъв човек, който външно бил като Стилуотър, стрелял по някакъв тип в буик… Значи, буикът се тряска в някаква спряла кола и секунда-две не може да се откачи от нея. Две деца, които на външен вид са също като момичетата на Стилуотър, изскачат от задната врата на буика и хукват да бягат, а буикът потегля. Стилуотър изпразва оръжието си в него, но тогава онова „БеЕмВе“… то пък отговаря на описанието на една от колите, регистрирани на името Стилуотър… та значи „БеЕмВе“-то изскача иззад ъгъла като прилеп от пъкъла, а зад волана е жената на Стилуотър. После всички влизат в колата и офейкват.

— След буика ли тръгват?

— Не. Той веднага изчезва. Прилича повече на бягство от ченгетата.

— Съседите не са ли видели шофьора на буика?

— Не. Било е прекалено тъмно.

— Нашето лошо момче е било.

— Наистина ли мислиш така? — попита Ломакс.

— Ами, ако не е той, тогава сигурно е папата.

Ломакс му хвърли доста странен поглед, сетне се загледа замислено в пътя пред себе си.

Преди мозъчно увреденият Джим Ломакс да може да попита как така папата е замесен цялата тази работа, Ослет каза:

— А защо нямаме полицейския доклад за второто произшествие?