Дийн Кунц - Мистър Убийство

— Просто не мога да повярвам, че минаха цели две години.

Вера Конър беше професор по психология в Калифорнийския университет в Лос Анжелос и наставница на Пейджи в студентските й години, а след това бе нейна вярна приятелка. Вера все още й липсваше. Винаги щеше да й липсва.

— Някои от хората там просто седяха и гледаха в празното пространство — продължи Марти. — Други крачеха нагоре-надолу, гледаха през прозорците, нервничеха. Трети слушаха уокмените си със слушалки на главата. Четвърти играеха на портативните си компютърни игри. Убиваха времето по най-различен начин. Но… забеляза ли, че онези, които най-добре се справяха със страха и мъката си и изглеждаха най-спокойни, бяха хората с книга в ръка.

Освен Марти, Вера беше най-добрата приятелка на Пейджи и първата жена, която истински я бе обичала, въпреки четиридесетте години разлика във възрастта. Първата седмица на Вера в болницата (отначало беше объркана, страдаше, а после изпадна в кома) беше най-кошмарната седмица в живота на Пейджи. Почти две години след това в очите й бликваха сълзи, когато си спомняше последния ден, последния час, в който тя стоеше до леглото на Вера и държеше топлата, но отпусната ръка на своята приятелка. Усещайки близкия край, Пейджи беше казала нещо, което тя искрено се надяваше, че Бог бе позволил на умиращата жена да чуе: Обичам те, винаги ще ми липсваш, за мене ти беше майката, каквато родната ми майка не можа да бъде.

Дългите часове на тази последна седмица се запечатаха неизличимо в паметта на Пейджи и то с подробности, каквито тя не би желала да си спомня, защото трагедията има най-острото длето за човешкото съзнание. Тя не само ясно си представяше разположението и обзавеждането на мрачната чакалня пред реанимационното отделение, но отчетливо помнеше лицата на непознатите, които за известно време бяха седял и в същото помещение заедно с нея и Марти.

— Ти и аз убивахме времето с четене на романи — рече Марти. — А също и някои други хора… не просто, за да избягат от действителността, а защото… защото в най-добрия си вид художествената литература е лекарство.

— Лекарство?!

— Животът е така дяволски объркан. Нещата просто се случват и сякаш в онова, което ни минава през главата, няма голям смисъл. Понякога на човек му се струва, че светът е една лудница. Разказите сгъстяват реалността и я подреждат. Всяка история има начало, следа и край. А когато една история свърши, това означава нещо, бога ми! Може да не е сложна, а съвсем проста, дори наивна, но все пак има значение. Тя ни дава надеждата, тя е лекарството.

— Лекарство на надеждата — рече замислено Пейджи.

— Или може просто да съм се задръстил с помия…

— Не, не си.

— Хм, всъщност наистина съм задръстен… но навярно в друго отношение.

Тя се усмихна и леко стисна ръката му.

— Не зная — каза Марти, — но мисля, че ако някой университет направи дългосрочно проучване, ще открият, че хора, четящи художествена литература, не изпадат толкова често в депресия, по-малко са склонни към самоубийство и просто са по-щастливи и доволни от живота си. Разбира се, не каквато и да е художествена литература. Нямам предвид романите, в които е модерно да се говори за отчаяние, описващи човека като боклук, живота като воняща помия, напълно безсмислен, за да се живее.

— Д-р Марти Стилуотър, раздаващ лекарството на надеждата.

— Ето на! Ти също мислиш, че съм задръстен с отпадъци.

— Не, мили, не! — възпротиви се Пейджи — Мисля, че си чудесен!

— Обаче не съм. Ти си чудесна. Аз просто съм невротичен писател. По природа писателите са твърде самодоволни, себични, неуверени и в същото време прекалено заети със себе си, за да могат някога да бъдат чудесни.

— Ти не си невротичен, самодоволен, себичен, неуверен или самонадеян.

— Това просто доказва, че ти не си ме слушала всичките тези години.

— Добре де, да кажем, че си може би невротичен.

— Благодаря ти, мила, че все пак си ме слушала от време на време — рече Марти.

— Но освен това си и чудесен. Един чудесно невротичен писател. И аз бих искала да съм една чудесно невротична писателка и да раздавам лекарството.

— Голям залък лапни, голяма дума не казвай.

— Не се шегувам — каза Пейджи.

— Ти вероятно можеш да живееш с писател, но аз с писателка — не мога!

Пейджи се обърна надясно, за да е с лице към него, а той се обърна наляво. Целунаха се… нежно… и леко. Известно време просто лежаха прегърнати и слушаха прибоя.