Дийн Кунц - Мистър Убийство

Те се държаха за ръце и гледаха в тавана, сякаш можеха да разгадаят съдбата си по сложните плетеници от светлина и сенки, които трептяха там. А беше само един най-обикновен таван. През последните няколко часа буквално всичко, върху което Пейджи спираше погледа си, й се виждаше злокобно и заплашително.

И тя, и Марти легнаха с дрехите си. Макар и да бе малко вероятно някой да ги е проследил, без да го забележат, те все пак искаха да бъдат в състояние да напуснат бързо мотела.

От няколко часа вече не валеше, ала все още се чуваше плисъкът на дъждовните капки, който ги унасяше. Мотелът бе разположен на върха на една скала, надвесила се над океанския бряг, а песента на прибоя в своята метрономна неизбежност беше благодатен и успокояващ звук.

— Искам да те питам нещо — рече тихо Пейджи, за да не събуди децата в съседната стая.

— Какъвто и да е въпросът ти, навярно няма да мога да ти отговаря — рече уморено Марти.

— Какво стана там?

— Сега ли? В другата стая?

— Да.

— Магия.

— Говоря сериозно.

— Аз също — отвърна Марти. — Човек не може да прецени в дълбочина влиянието на приказките върху нас. Можем да разберем как и защо става нещо толкова, колкото крал Артур е разбирал как Мерлин е можел да знае онова, което е вършил.

— Ние дойдохме тук съсипани, уплашени. Децата почти онемяха от страх. Ти и аз се сдърпахме…

— Не сме!

— Напротив!

— Добре де — съгласи се Марти, — но само малко.

— Което за нас означава много. Всички ние бяхме… напрегнати, притеснени.

— Е, не бяхме чак толкова зле.

— Послушай една консултантка, която има опит в тези неща — рече Пейджи. — Точно толкова зле бяхме. След това ти четеш приказка. Чудесна безсмислица в стихове, обаче все пак безсмислица… и всички се отпускат. Тя ни помага някак да се съвземем. Забавно ни е, смеем се. Момичетата се успокояват и докато се обърнеш, вече са заспали.

Известно време и двамата мълчаха.

Отмереният плясък на нощния прибой наподобяваше бавния, спокоен ритъм на едно голямо сърце.

Когато затвори очи, Пейджи си представи, че отново е малко момиче, сгушило се в скута на майка си, както толкова рядко й позволяваха да прави, притиснала ухо към гърдите й. Слушаше туптенето на майчиното сърце, опитвайки се да долови някакъв друг тих и драгоценен, любовен шепот. Но освен кухото и механично туп-туп на предсърдието и камерите тя не чуваше нищо друго.

И все пак Пейджи се успокояваше. Навярно подсъзнателно, заслушана в туптенето на майчиното сърце, тя си спомняше за своето деветмесечно утробно развитие, по време на което бе чувала същия този отмерен ритъм двадесет и четири часа в денонощието. В утробата покоят е пълен — такъв, какъвто човек никога повече няма да има. Докато още не сме родени, ние не познаваме любовта, но не познаваме и мъката на това да бъдеш лишен от нея.

Пейджи беше благодарна, загдето имаше Марти, Шарлът и Емили. Но в живота си винаги щеше да има такива мигове, когато нещо така просто като шума на прибоя, щеше да й напомня за дълбоката бездна на тъга и самота, с които се бе сблъскала в детството си.

Винаги се стремеше да не позволи дъщерите й дори за секунда да се усъмнят, че са обичани. Сега тя бе също така решена и готова да им докаже, че въпреки насилственото нахлуване на онзи луд в живота им, никой нямаше да отнеме детството на Шарлът и Емили така, както нейното собствено детство бе изцяло отнето поради това, че отчуждението на родителите й един към друг се бе пренесло и върху единственото им дете, Пейджи бе принудена бързо да порасне, за да може да се съхрани емоционално. Още като ученичка в прогимназията, тя осъзна студеното бездушие на света около нея и разбра, че доверието в собствените сили е задължително условие за оцеляване в суровите условия на живот. Но по дяволите! Собствените й дъщери не биваше да изживеят всичко това и то в разстояние на една нощ само! Не и на седем и девет години — тази толкова крехка възраст! За нищо на света! Пейджи отчаяно се бореше да ги закриля и пази поне още няколко години от грубите страни на човешкото съществуване, да им даде възможност да пораснат постепенно, да бъдат щастливи и да не познаят горчивината и отчаянието.

Марти пръв наруши благодатната тишина.

— Когато Вера Конър получи удар и ние прекарвахме толкова много часове в коридора пред реанимационното отделение, там имаше и много други хора, които идваха и си отиваха, чакаха, за да разберат дали приятелите им, близките им ще живеят или ще умрат.