Дийн Кунц - Мистър Убийство

Ядосан, Ослет затвори „Пътешествие в търбуха на вселената“ или, както там се казваше проклетата книга, и потупа с нея Клокър по гърдите, за да го събуди.

Грамадният мъж така рязко се изправи на стола си, че шапката му падна и се изтърколи в скута му.

— К’во? К’во? — рече сънено той.

— Скоро ще кацнем.

— Разбира се, че ще кацнем — каза Клокър.

— Нашата връзка ни чака на летището.

— Целият живот е една връзка.

Ослет беше в много лошо настроение. Преследваше разбеснял се убиец, после бе помислил за баща си, бе разсъждавал върху сблъсъка с приятеля Мартин Стилуотър, беше прочел дори няколко страници от романа „Стар Трек“ , а сега Клокър го ръсеше с телеграмните си мъдрости! Беше твърде много, за да запази човек доброто си настроение. Ето защо Ослет каза:

— Ти или си се олигавил, докато си спал, или цяла орда охлюви са пропълзели по брадичката ти и са се на пъхали в устата ти.

Клокър вдигна едрата си длан и с ръкава на ризата обърса брадичката и устата си.

— Този човек, който ни чака — продължи Ослет, — навярно вече е научил нещо за Алфи. Трябва да сме в ясно съзнание и готови бързо да действаме. Напълно ли си буден?

Погледът на Клокър бе унесен.

— Никой не е напълно буден — отвърна той.

— О, моля те, ще престанеш ли най-после с този твой недопечен и тайнствен кретенизъм?! В момента просто нямам сили за това!

Клокър го гледа може би цяла минута, после каза:

— Нещо… те свива сърцето, Дру.

— Грешиш. Стомахът ме свива, като слушам цялата тази помия.

— Вътрешната буря на долните инстинкти.

— Я се шибай! — процеди Ослет.

Бръмченето на реактивните двигатели се усили. Миг по-късно стюардесата се приближи и съобщи, че самолетът се насочва към пистата на летището в Ориндж Каунти. Помоли ги да затегнат предпазните колани.

Часовникът на Ослет показваше 1:52 сутринта, ала това беше според часовото разписание в Оклахома Сити. Щом самолетът започна да се спуска, той премести стрелките на ролекса си и ги нагласи да показват осем минути преди полунощ.

Когато кацнаха на летището, понеделникът бе изминал и едно-единствено, тихичко цъкване на часовника бе отбелязало началото на вторника подобно на бомба, чийто механизъм отброяваше последните секунди преди избухването.

Връзката бе на около тридесет — малко по-млад от Ослет — и ги чакаше в залата за пристигащите частни самолети. Каза им, че името му е Джим Ломакс, което едва ли беше вярно.

Ослет му каза, че техните пък са Чарли Браун и Дъгууд Бъмстед 26 26 Известни герои от уестърни. — Б.пр. .

Онзи не схвана шегата. Помогна им да пренесат багажа си до паркинга, където го натовари в багажника на зелен олдсмобил.

Ломакс, като много други калифорнийци, беше превърнал тялото си в храм и сега се стремеше към по-сложна архитектура. Физическите упражнения и здравословната храна бяха навлезли в ежедневието на американците по всички краища на страната и вече толкова години всички се стремяха да имат корави бицепси и здрави сърца дори в най-северните градчета на Мейн. Обаче не другаде, а в Златния Щат 27 27 Калифорния. — Б.пр. бе забъркан първият коктейл от морковен сок и бе изфабрикувано първото парче диетичен, едрозърнест сухар. Този щат беше все още единственото място, където доста хора вярваха, че суровите пшеничени ядки са добри заместители на пържените картофи, но само най-фанатизираните калифорнийци, които бяха достатъчно решителни, можеха напълно да отговорят на структурните изисквания на храма. Джим Ломакс имаше врат като гранитен дирек, раменете му можеха да запълнят касата на четирикрилен портал, с гръдния си кош като нищо можеше да срути стените на някой купол, а коремът му беше корав като олтарна плоча. Той доста се беше постарал и от тялото си бе направил цяла катедрала.

Макар че преди няколко часа оттук бе минал студен и буреносен, атмосферен фронт и въздухът бе все още влажен и мразовит, Ломакс беше само по дънки и тениска, върху която се мъдреше снимка на Мадона с разголени гърди (рокпевицата, а не Божията майка), сякаш природните условия му влияеха толкова, колкото и на каменните стени на някоя здрава крепост. Той буквално припкаше вместо да ходи, като всяка работа извършваше с предварително пресметната грация и с чувство за собствено достойнство, явно знаещ и доволен от това, че хората бяха склонни да го гледат и да му завиждат.

Ослет подозираше, че Ломакс не е просто горд, а извънредно суетен мъж, който навярно беше влюбен в собствения си образ. Единственият бог, на когото той се кланяше в катедралата на своето тяло, беше неговото собствено его.