Без думи те се разбраха да не обсъждат по-нататък тревогите си и какво трябва да се направи утре сутринта. Понякога едно докосване, една целувка или прегръдка казваха повече, отколкото всички думи, които един писател би могъл да използва, повече и от най-разумния съвет, който една психоложка-консултантка би могла да даде.
В тялото на нощта, огромното сърце на океана бавно и сигурно туптеше. От човешка гледна точка прибоят беше вечна сила, а от божествена — преходна.
Унасяйки се постепенно, Пейджи с изненада разбра, че тя все пак заспива. В съзнанието й като черен кос запърха мисълта, че лежи, упоена от съня, безпомощна и в чужда обстановка. Ала умората й беше по-голяма от страха и утехата, която морето люлееше в дълбините си, я обгърна и понесе върху вълните на съня към детството й, където малката Пейджи слагаше главица на майчината гръд и притискаше ухо към сърцето й, за да чуе онзи специален, таен и трепетен зов за любов.
Все още със слушалки на главата, Дру Ослет се събуди от картечен трясък, експлозии, викове и музика толкова гръмка и забързана, че би била подходяща да възвести идването на Деня на Страшния съд. На телевизионния екран Глоувър и Гибсън бягаха, скачаха, размахваха юмруци, стреляха, тичаха на зигзаг, въртяха се, хвърляха се в горещи сгради в един вихрен танц на насилието.
Като се усмихна и прозя, Ослет погледна часовника си и видя, че бе спал повече от два часа и половина. Забелязвайки как филмът му действа като приспивна песен, стюардесата явно го бе пренавила, след като бе свършил, и го бе пуснала отначало.
Навярно вече наближаваха — сигурно след по-малко от час щяха да кацнат на летище Джон Уейн в Ориндж Каунти. Ослет свали слушалките от главата си, стана и тръгна към предната част в кабината на самолета, за да каже на Клокър какво бе научил от предишния си разговор с Ню Йорк.
Клокър бе заспал на стола. Беше свалил сакото с кожените ревери и парчета на лактите, но все още беше с малката си кафява, ловджийска шапка със затъкнато в панделката черно перо от патица. Не хъркаше, но от ъгъла на полуотворената му уста се стичаше тънка лига и брадичката му отвратително лъщеше.
Понякога на Дру Ослет му се струваше, че хората от Мрежата си правят някакъв голям майтап с него като му даваха за партньор Карл Клокър.
Баща му беше много важен лост в организацията и Ослет се чудеше дали старият не го бе прикачил към такава абсурдна и комична фигура като Клокър, само за да може да го унижи. Дру ненавиждаше баща си и знаеше, че чувствата са взаимни. В крайна сметка обаче той реши, че старият, въпреки дълбокия и кипящ антагонизъм помежду им, не би посмял да играе такива номера, главно защото по този начин би изложил един Ослет на присмех. Запазването на честта и неопетнеността на семейното име винаги взимаше връх над личните чувства и вражди между отделните членове на рода.
В рода Ослет някои уроци бяха научени толкова рано, та Ослет бе почти сигурен, че се е родил с тях. Разбирането за истинската стойност на името Ослет бе сякаш вкоренено в гена му. Нищо (с изключение на много пари) не бе по-ценно от доброто име, което бе поддържано поколения наред. Доброто име означаваше точно толкова власт, колкото и голямото богатство, защото за политиците и съдиите не беше трудно да получават дипломатически куфарчета, пълни с пари под формата на подкупи или пък да ги предлагат на хора, чиито родове даваха на Америка сенатори, държавни секретари, индустриалци, видни радетели за запазване на околната среда и шумно афиширани покровители на хората на изкуството.
Партньорството му с Клокър беше просто грешка и не след дълго Дру щеше да я поправи. Ако бюрократите в Ню Йорк не можеха да се размърдат и да му намерят друг партньор и ако неуправляемият Алфи се завърнеше все още годен за употреба, Ослет щеше тайно да го дръпне настрана и да му нареди да очисти Клокър.
Романът „Стар Трек“ с меки корици и прегънат гръб лежеше върху гърдите на Клокър, обърнат със страниците надолу. Като внимаваше да не събуди едрия мъж, Ослет взе книгата.
Той обърна първата страница, без да си дава труд да отбележи докъде е стигнал Клокър, и се зачете, надявайки се, че този път ще проумее защо толкова много хора се прехласваха по космическия кораб „Ентърпрайс“ и неговия екипаж. След няколко параграфа проклетият автор го вкарваше вече в мислите на капитан Кърк — една област на съзнанието, която Ослет би изследвал само, ако единствената му друга възможност беше да изследва закостенелите мозъци на всички кандидати за президенти по време на последните избори. Дру Ослет мина напред, пропускайки няколко глави, и изведнъж се озова в педантично разумното съзнание на Спок. Прелисти още няколко страници напред и попадна в мозъка на Боунс Макой.
Читать дальше