Дийн Кунц - Мистър Убийство

Разстроен, той изгаси телевизора.

Миг-два гледа втренчено празния екран. Сивотата на нетрепващия монитор напълно отговаряше на настроението му.

След като всички се изкъпаха и облякоха, момичетата седнаха на задната седалка в колата и послушно закопчаха предпазните си колани, а мама и татко сложиха куфарите в багажника.

Когато Марти затръшна капака и го заключи, Пейджи му заговори съвсем тихо от страх Шарлът и Емили да не чуят.

— Значи ти наистина мислиш, че трябва да отидем до такава крайност, да направим всичко това, защото положението е наистина съвсем тежко?

— Не зная. Както ти казах и преди, мисля за това, откакто се събудих — от три часа сутринта. И все още не зная дали не преувеличавам.

— Но това са сериозни стъпки — дори рисковани.

— Просто… всичко вече е много странно, а Другият и онова, което той ми каза (каквото и да означават думите му), са още по-странно нещо. И по-опасно, отколкото ако беше един най-обикновен луд, грабнал оръжие. А също и по-смъртоносно и много по-могъщо от всичко друго до този момент. То е толкова голямо, че опитаме ли да му се противопоставим, ще ни смачка. Ето какво почувствах тази нощ — разтревожен съм и много по-уплашен от тогава, когато децата бяха в неговата кола. А след видяното по телевизията тази сутрин аз съм повече (забележи — не по-малко, а повече) склонен да се доверя на първичния си инстинкт.

Марти разбираше, че преувеличава страха си, придавайки му специален параноичен оттенък. Той обаче не беше паникьор, а и твърда вярваше в инстинктите си. Последните събития разсеяха напълно съмненията му относно неговото психическо здраве.

Искаше му се неговият враг да е по-определен, а не там някакъв си невъзможен двойник. Защото интуитивно Марти знаеше, че има някакъв друг враг и ако можеше да го определи, щеше да бъде много по-спокоен. Мафията, Ку Клукс Клан, неонацистите, консорциуми от зли банкери, изпълнителният съвет на някой кръвожаден и алчен международен конгломерат, генерали от десницата, решени да установят военна диктатура, някоя клика от смахнати фанатици от Средния изток, луди учени, канещи се да направят света на пух и прах просто заради удоволствието от адския хаос и разрушения или пък самият Сатана със своите рога и всичкото си останало достолепие — всеки един от стандартните злодеи на телевизионните сериали и безбройни романи, без оглед на това колко невероятен или банален беше, би бил за предпочитане, вместо някой враг без лице и без определена форма.

Захапала долната си устна и погълната от мислите си, Пейджи се загледа над върховете на дърветата, разклащани от бриза, другите коли наоколо, фасадата на мотела и най-накрая вдигна поглед към трите писукащи чайки, които кръжаха в почти чистото и безучастно, яркосиньо небе.

— И ти го усещаш — каза Марти.

— Да.

— Потискащо е. Никой не те следи, но се чувстваш точно така.

— Повече от това е — каза тя. — Различно е. Светът се е променил или начинът, по който аз гледам на него.

— С мене е същото.

— Нещо… изгубихме.

„И никога вече няма да го намерим“ — помисли си той.

„Риц-Карлтън“ беше забележителен хотел, изискан и обзаведен с вкус — беше използван много мрамор, варовик, гранит, съвременни скулптури и антики по всичките му обществени места. Отрупаните с цветя саксии се виждаха, накъдето и да се обърне човек, и бяха най-артистичното нещо, което Ослет бе виждал някога. Натъкмени в униформи с дискретен цвят, любезни и вездесъщи, членовете на персонала бяха сякаш повече от гостите. Най-общо казано, мястото напомняше на Ослет за родния му двор и имението в Кънектикът, където бе отрасъл. Обаче къщата им бе по-голяма отколкото хотел „Риц-Карлтън“, бе обзаведена сама с музейни антики, броят на персонала бе съобразен с броя на членовете на семейството и бе в съотношение шест към едно, а малкото летище до имението бе оборудвано така, че да може да приеме военните хеликоптери, в които президентът на САЩ и неговата свита понякога пътуваха.

Апартаментът, състоящ се от две спални и просторна всекидневна, в който бяха разквартирувани Дру Ослет и Клокър, предлагаше всички удобства, като се почнеше от добре заредения бар, и се стигнеше до мраморните бани с душове — толкова големи, че всеки балетист би могъл да упражнява своите подскоци по време на утринния си тоалет. Хавлиените кърпи не бяха от „Претеси“, каквито той бе използвал цял живот, ала бяха хубави — меки и добре попиващи, направени от Египетски памук.