Дийн Кунц - Мистър Убийство

Ослет обърна втората страница и видя още една снимка на Мартин Стилуотър.

— Мама му стара!!!

На втората снимка писателят седеше зад бюрото си с лице към камерата. Светлината бе особена, тъй като идваше главно от някаква лампа с матов абажур, разположена зад него и малко встрани. Тук обаче той изглеждаше съвсем различен от зомбито на първата снимка.

Клокър седеше в другия край на пейката като огромна, дресирана мечка, облечена в човешки дрехи, която търпеливо чакаше цирковия оркестър да засвири познатата мелодия. Той бе изцяло погълнат от романа „Стар Трек“ и не откъсваше очи от главата „Спок хваща трипер“ или както там се наричаше тази тъпа глава.

Като вдигна списанието така, че и Клокър да може да го види, Дру Ослет каза:

— Погледни това!

Клокър все пак първо довърши изречението, което четеше, и чак тогава погледна списанието.

— Това е Алфи.

— Не, не е.

Клокър премляска със сочната 24 24 Juicy Fruit (англ.) — сочен плод. — Б.пр. си дъвка и рече:

— Ама е същият като Алфи.

— Тук нещо никак не е наред.

— Изглежда точно като него.

— Целувката на айсберга — каза Ослет със злокобен глас.

— А? — рече Клокър и свъси чело, озадачен.

Кабината в удобния дванадесет местен, частен самолет беше обзаведена с много вкус и велур в топли, бежово-кафяви тонове, както и съвсем гладка и лъскава кожа в контрастен цвят и няколко акцента в тревисто зелено. Клокър седеше в предната част на самолета и четеше „Чуждоземна проктологична заплаха“ или както там се наричаше шибания, евтин роман, в който се бе вдълбочил. Ослет седеше в средната част на салона.

Докато все още се издигаха над летището в Оклахома Сити, той позвъни на своя човек в Ню Йорк.

— Окей, видях „Пийпъл“.

— Като ритник в мутрата, нали? — рече човекът от Ню Йорк.

— Какво става тук?

— Още не знаем.

— Мислиш ли, че приликата е случайна?

— Не! Боже господи, та те са като еднояйчни близнаци!

— А аз защо отивам в Калифорния? За да се полюбувам на този мухляв писател ли?

— А може би и за да намериш Алфи.

— Мислиш ли, че Алфи е в Калифорния?

Човекът от Ню Йорк каза:

— Ами той трябва да е отишъл все някъде. Освен това, когато прочетохме статията в „Пийпъл“, ние се опитахме да научим нещо повече за Мартин Стилуотър и веднага разбрахме, че в къщата му в Мишън Виехо се е случила беда през днешния ранен следобед и по-късно вечерта.

— Каква беда?

— Има полицейски доклад, но още не е вкаран в компютъра им, така че нямаме достъп до него. Мъчим се да се доберем до някое копие. Работим по въпроса. Засега знаем само, че някой е влязъл с взлом в къщата. Очевидно Стилуотър е застрелял някакъв тип, но онзи е офейкал.

— Смяташ ли, че има нещо общо с Алфи?

— Тук никой не е голям почитател на случайностите.

Бръмченето на самолетните двигатели сякаш позатихна. Самолетът преустанови да набира височина, зае хоризонтално положение и се понесе напред с обичайната си скорост.

— Но откъде Алфи ще знае за Стилуотър? — попита Ослет.

— Може би чете „Пийпъл“ — рече човекът от Ню Йорк и нервно се засмя.

— Ако мислиш, че нападателят е Алфи, защо му е да преследва този човек?

— Още нямаме своя теория.

Ослет въздъхна.

— Чувствам се така сякаш съм в някаква небесна тоалетна, в която сам Бог пуска водата.

— Може би трябваше повече да внимаваш при управлението му.

— Това не беше грешка в управлението му — рече троснато Ослет.

— Хей, аз в нищо не те обвинявам! Просто ти казвам какво се говори тук.

— Струва ми се, че главната грешка е в спътниковия контрол.

— Не можем да очакваме, че ще го открием, след като той си е свалил обувките.

— Но как така трябваше да мине цял ден и половина, за да бъдат открити проклетите му обувки?! Лошо време над средния запад, слънчеви изригвания, магнитни бури, твърде голяма площ при първоначалното търсене. Извинения, извинения, извинения…

— Те поне имат някакви — каза доволно човекът от Ню Йорк.

Ослет кипна вътрешно, ала нищо не каза. Мразеше, когато е далеч от Манхатън. Сянката на самолета едва-що навлизаше над територията на града, и вече наизвадиха ножове. Амбициозните пигмеи започнаха да се мъчат да сринат репутацията му или поне да я смалят до своите размери.

— Един от ръководителите ще те посрещне в Калифорния — каза човекът от Ню Йорк. — Той ще те информира за всичко.

— Страхотно!

Ослет изгледа намръщено слушалката и натисна копчето „КРАЙ“, прекъсвайки разговора.