Дийн Кунц - Мистър Убийство

Комплект болтове бе последната покупка, регистрирана от касиера, няколко минути преди да бъде убит, което полицията бе установила, след като бе прегледала компютърните данни за закупените стоки. Покупката, направена от бандитите, бе твърде голяма за такова магазинче: няколко пакета наденички „Слим Джим“, соленки, фъстъци, малки понички, шоколадови десерти и други, високо калорични неща. С неговия скоростен метаболизъм Алфи трябваше да се запаси с такива храни, предвиждайки краткотрайна дрямка някъде по пътя.

И точно в този момент те бяха изгубили дирите му за дълго време.

От Топека по междущатската магистрала №70 той можеше да отиде чак в Колорадо… или на север, по федералния аутобан №75… или пък на юг, тръгвайки по някое шосе, можеше да отиде в Чануте, Фридония, Кофивил… на югозапад — до Уичита. Навсякъде!

Теоретически, само минути преди да го обявят за неуправляем, те биха могли да задействат предавателя в подметката на обувката му посредством микровълнов сигнал, разпратен до всички щати от някой сателит. След това можеха да използват някои следящи, геосинхронни спътници, за да засекат местоположението на Алфи, да го хванат и само за няколко часа да го отведат обратно вкъщи.

Обаче бяха изникнали проблеми. Винаги имаше проблеми. Целувката на айсберга.

Чак в понеделник, следобед те откриха микропредавателя, скрит в обувката на Алфи. Сигналът идваше от Оклахома, близо до границата с Тексас. Ослет и Клокър бяха в Топека в положение на готовност. Отлетяха за Оклахома Сити, а там наеха кола и тръгнаха по Междущатската магистрала №40, снабдени с електронната карта, която ги бе отвела при мъртвите пенсионери и чифт спортни обувки. Подметката на едната бе срязана и от нея се подаваше електронна платка.

Сега Ослет и Клокър бяха отново на летището в Оклахома Сити, клатейки се напред-назад като две оловни топчета от най-бавната електронна машина за игри, позната в целия свят. Когато стигнаха в службата за наемане на коли и оставиха колата, Ослет вече беше готов да крещи. Единствената причина, поради която не се развика, бе тази, че нямаше кой да го чуе, освен Карл Клокър. Все едно да вие към луната.

На летището той отиде до един павилион за вестници и си купи последния брой на списание „Пийпъл“.

Клокър пък си купи пакетче дъвки „Джуси Фрут“, значка с надпис: „ВИДЯХ ОКЛАХОМА — СЕГА МОГА ДА УМРА“ и изданието с меки корици на центрилионната по ред, романизирана версия на „Стар Трек“.

Навън пешеходната зона нито гъмжеше от хора, нито пък тълпата бе така пъстроцветна, както на летище „Кенеди“ или „Ла Гуардия“ в Ню Йорк. Ослет седна на една пейка, заобиколена от хилава растителност в големи саксии. Той прелисти списанието, докато стигна до шестдесет и шеста и шестдесет и седма страница.

Мистър убийство

В южна Калифорния писателят на криминални романи, Мартин Стилуотър вижда мрак и злост там, където други виждат само ярко слънце.

Заглавието, разпростряло се върху двете съседни страници, поставяше началото на материал, заемащ цели три. По-голямата част от първите две беше заета от снимка на писателя. Здрач. Зловещи облаци. Призрачни дървета като фон. Особен ъгъл на снимане — сякаш авторът бе замахнал към камерата. Чертите на лицето му бяха разкривени, очите му блестяха от отразената светлина. Приличаше на зомби или на някой побъркан убиец.

Очевидно този тип беше пълен глупак и отвратителен нахалник, който сам си правеше реклама и с радост би се дегизирал и като Агата Кристи стига с това да можеше да повиши продажбата на книгите си. Или може би щеше да се съгласи да направят от името му търговска марка за зърнени храни: Мекици „Мартин Стилуотър“ — приготвят се от овесено брашно и тайнствени, едрозърнести продукти; във всяка кутия има по една фигура на общо единадесет убити. Всеки е очистен по различен начин, всички рани са отбелязани в яркочервено; започнете да събирате днес и оставете нашите едрозърнести продукти да ви прочистят червата!

Ослет прочете текста на първа страница, но все още не разбираше защо статията бе качила кръвното на неговия човек от Ню Йорк в инфарктната зона. Като се зачете в материала за Стилуотър, Ослет си помисли, че заглавието трябва да бъде „Мистър Досада“. Ако този тип все пак дадеше името си на някоя фирма за производство на мекици, изобщо нямаше да има нужда от едрозърнести продукти, тъй като от самото име на човек направо му се досираше.

Дру Ослет мразеше книгите със страстта, с която някои хора мразят да ходят на зъболекар. Той смяташе, че хората, които ги пишат (особено авторите на романи), са родени в неподходящо за тях време. Мислеше също, че те трябва да се заловят с истинска работа в областта на компютърния дизайн, кибернетичното управление, науките за космоса или приложната фиброоптика — изобщо все науки, които можеха да подобрят живота тук на земята във време, когато човек загърбеше едно цяло хилядолетие. Като средство за развлечение, книгите бяха толкова мудни! Писателите непременно държаха да въведат читателите си в съзнанието на своите герои, за да покажат мислите им. Във филмите изобщо нямаше такова нещо! Те никога не въвеждаха зрителя в мозъка на някого. Въпреки че филмите също можеха да покажат какво мисли даден герой, кой е тоя зрител, дето на всяка цена ще поиска да бъде въведен в мозъка на Силвестър Сталоун, Еди Мърфи или Сюзън Сарандън, за бога?! Всички книги бяха прекалено интимни ! Не беше важно какво мислят хората, а какво вършат. Екшън и бързина! Тук, пред прага на едно ново високо технично столетие само две думи бяха важни: екшън и бързина.