Дийн Кунц - Мистър Убийство

Дру Ослет говореше спокойно със своя човек в Ню Йорк, без да се страхува, че някой може да го подслушва, защото телефонът му разполагаше и с разсейващо звука устройство, което той задействаше само с едно натискане на бутона. Същото устройство бе закрепено и върху телефона в щаба, което пък осигуряваше невъзможността да се подслушват обажданията, които Ослет приемаше оттам. За всеки, който би успял да засече и улови сигнала между Оклахома и Бит Епъл, думите на Ослет щяха да звучат като съвсем безсмислен брътвеж.

В Ню Йорк бяха уведомени за убийството на съпрузите-пенсионери само дотолкова, доколкото властите в Оклахома можеха да го свържат с Алфи и Мрежата, което име те използваха помежду си, щом ставаше дума за тяхната организация.

— Нали не си оставил обувките там? — попитаха от Ню Йорк.

— Разбира се, че не! — отвърна Ослет, възмутен, загдето допускаха, че е толкова некомпетентен.

— А цялото електронно устройство в подметката…

— Обувките са тук, при мен.

— Те са излезли направо от лабораторията. Всеки, който разбира, ще се насере, ако ги види, а може и да…

— Обувките са при мене — натърти Ослет.

— Добре. Окей, тогава нека да намерят труповете и да си бият главите в стените, чудейки се кой го е извършил. Това не ни засяга. Друг да му мисли.

— Именно.

— Скоро пак ще се свържа с тебе.

— Разчитам — отвърна Ослет.

Ослет затвори и зачака отговор от щаба. Перспективата да навърти още около сто и петдесет километра през черната пустош в компанията единствено на Клокър го изпълваше с тягостно чувство. За щастие обаче Дру Ослет се бе подсигурил с шумно и увлекателно занимание. Той измъкна изпод шофьорската седалка една компютърна игра и надяна слушалките върху ушите си. Скоро се почувства щастлив, забравил напълно за мрачния селски пейзаж наоколо, погълнат изцяло от предизвикателствата на бързата игра.

Светлините на града изпъстряха нощта, когато Ослет отново вдигна поглед от миниатюрния екран, в отговор на потупване по рамото от страна на Клокър. Лъскавият телефон на пода, между краката му звънеше.

Човекът от Ню Йорк говореше така мрачно и унило, сякаш току-що се бе върнал от погребението на майка си.

— За колко можеш да стигнеш до летището в Оклахома Сити?

Ослет предаде въпроса на Клокър.

Безизразното лице на Карл Клокър не трепна, когато той каза:

— Трийсет-четир’сет минути… разбира се, ако материята на реалността на се усуче някъде по пътя.

На човека от Ню Йорк Ослет предаде само предполагаемото време, за което можеха да стигнат в Оклахома Сити, премълчавайки елемента на научна фантастика в изказването на Клокър.

— Отидете там, колкото е възможно по-бързо — каза човекът от Ню Йорк. — Ще летите за Калифорния.

— Къде в Калифорния?

— Летище Джон Уейн, Ориндж Каунти.

— Имате ли някакво известие за Алфи?

— Да се шибам в гъза, ако зная какво имаме!

— Моля те, не придавай на отговорите си такова шибано техническо звучене — рече Ослет. — Губим си времето.

— Когато стигнете летището в Оклахома, иди в някоя будка и си купи един брой на списание „Пийпъл“ — страници шейсет и шеста, шейсет и седма, шейсет и осма — и тогава ще знаеш толкова, колкото знаем и ние.

— Ти да не ме занасяш нещо?

— Току-що разбрахме за това.

— За кое? — попита Ослет. — Виж, изобщо не ми пука за последния голям скандал в британското кралско семейство, нито пък ме е грижа каква диета спазва Джулия Робъртс, за да поддържа линията си…

— Страници шейсет и шеста, шейсет и седма и шейсет и осма. Когато ги прочетеш, обади ми се. Май сме се насадили върху варел пълен с бензин и някой тъкмо е драснал клечката.

От Ню Йорк затвориха, преди Ослет да успее да каже нещо.

— Отиваме в Калифорния — каза той на Клокър.

— Защо?

— Хората от списание „Пийпъл“ смятат, че там ще ни хареса — отвърна Ослет, решавайки да натрие носа на мъжагата Клокър с неговия собствен навик да отговаря непълно.

— Ами да — рече Клокър, сякаш току-що казаното от Ослет беше нещо, което от само себе си се разбираше.

Като минаваха през покрайнините на Оклахома Сити, Ослет с облекчение и радост забеляза първите признаци на цивилизация… макар че той лично предпочиташе да си пръсне черепа, отколкото да живее тук. Дори в най-натоварените си часове Оклахома Сити не ангажираше неговите пет сетива така, както бе в Манхатън. Ослет не само се нуждаеше от пълно натоварване на сетивата, той намираше, че това е жизнена необходимост като храната и водата, която бе по-важна и от секса.