Колийн Маккълоу - Цезар (Част I - Завоевател и заговорници)

Отвори го едва след като се усамоти в кабинета си, погледна го и се намръщи. Беше от Помпей и представляваше направо нареждане да се яви тази вечер във вилата му на Марсово поле. Сам, ако можело. Камериерът му го уведоми, че вечерята била готова — той се хранеше сам, компанията на Теренция изобщо не му липсваше. Какво можеше да иска този Помпей? И защо бе тази тайнственост?

След като привърши вечерята си, той се насочи към дома на Помпей по най-краткия път, който не изискваше да минава близо до форума. Той слезе по Каковите стълби на месното тържище и така излезе при Фламиниевия цирк, зад който се намираше Помпеевият театър — колонада от сто стълба, сенатска заседателна зала и вила. Която вила, спомни си Цицерон с усмивка, той бе оприличил на ладия зад яхта. Е, точно така си беше. Не малка, просто обезличена от съседната огромна сграда.

Помпей беше сам, той поздрави Цицерон и му предложи превъзходно бяло вино, смесено със специална изворна вода.

— Готов ли си за утре? — запита великият мъж и се обърна така, че да вижда Цицерон в другия край на кушетката.

— Никога не съм бил по-готов, Велики. Прекрасна реч!

— Оправдаването на Милон е в кърпа вързано, а?

— Ще се поизпотим, но може да се каже.

— Разбирам.

Помпей дълго мълча, загледан над рамото на Цицерон към златния грозд, подарен му от Аристобул, евреина. Сетне спря погледа си отново върху госта.

— Не искам тази реч да бъде произнесена — рече. Цицерон зина глуповато:

— Какво?

— Не искам тази реч да бъде произнесена.

— Ама… ама… аз трябва да я произнеса! Колегите ми преотстъпиха всички часове за изказвания на защитата!

Помпей се изправи и отиде при голямата затворена двойна врата, свързваща кабинета му с перистила — крилата й бяха от кован бронз и имаха прекрасни барелефи, представящи сцени от битка между лапити и кентаври. Бяха копия от Партенона, разбира де, само дето тамошните бяха от мрамор.

Помпей заговори към лявото крило на вратата:

— Не искам тази реч да бъде произнесена, Марк.

— Защо?

— За да не бъде оправдан Милон — обясни домакинът Помпей на един кентавър.

Цялото лице на Цицерон го сърбеше, по врата му потекоха струйки пот, ръцете му затрепериха. Той облиза устни.

— Бих се радвал да получа някакво обяснение, Велики — заяви, придавайки си, доколкото можеше, някакво достойнство и стисна ръце, за да спре треперенето им.

— Човек би помислил — рече Помпей, гледайки пищния, нашарен с изпъкнали вени задник на един кентавър, — че това е очевидно. Ако Милон се измъкне, той ще бъде герой поне за половината Рим. Това означава, че следващата година ще бъде избран за консул. А Милон вече не ме харесва. Ще възбуди съдебно преследване срещу мен още в деня, в който се лиша от империума си, след три години. Като уважаван бивш консул той ще има голямо влияние. Не искам да прекарам остатъка от живота си както Цезар ще прекара своя — в безкрайни дела по всевъзможни обвинения, от държавна измяна до незаконно присвояване. От друга страна, ако Милон бъде признат за виновен, той ще бъде прогонен завинаги от Рим. Аз ще съм в безопасност. Това е причината.

— Ама… ама… Велики, аз не мога! — заекна Цицерон.

— Можеш, Цицероне. И нещо повече, ти ще го направиш.

Сърцето на Цицерон започна да се държи странно, пред очите му се спусна сива пелена. Той седна и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Макар и кротък човек, не беше страхливец. Веднъж почувстваше ли, че нещо е несправедливо, ставаше удивително непоколебим. И точно такова чувство го обхвана, когато отвори очи, за да види широкия гръб на Помпей, покрит с тънка туника. Атмосферата се нагорещи.

— Помпей, ти ме караш да предам клиента си. Наистина аз разбирам защо. Ала не мога да приема такава фалшификация като на платено състезание с колесници на арената! Милон ми е приятел и аз ще сторя най-доброто за него, независимо от последствията.

Помпей премести погледа си към друг кентавър, в човешките гърди, на който бе забито копието на един лапит.

— Обичаш ли живота, Цицероне? — подхвърли небрежно. Цицерон затрепери още по-силно; наложи се да избърше чело с тогата си.

— Да, обичам живота — прошепна.

— Така си и мислех. Все пак още не е дошло време за второто ти консулство. А можеш да бъдеш и цензор. — Раненият кентавър явно беше изключително интересен; Помпей се наведе и се взря в раната от копието. — От теб зависи, Цицероне. Ако говориш достатъчно добре, за да измъкнеш Милон утре, всичко ще свърши. Следващият ти сън ще е вечен.