Колийн Маккълоу - Цезар (Част I - Завоевател и заговорници)

— Колко странно, че зрителите ни са само войници! Как ми липсва ежедневната суетня по улиците… — Той се запъна и преглътна. — Ала колко мъдро постъпва Гней Помпей Велики, като се грижи нищо нередно да не се случва… случи… — Той отново се запъна и преглътна. — Ние сме защитени. Няма от какво да се боим, поне любимият ми приятел Милон няма от какво да се страхува… — Цицерон спря, размаха безцелно свитъка, преглътна. — Публий Клодий беше луд; той гореше и грабеше. Гореше. Вижте местата, където бяха любимите ни Курия Хостилия, Порциевата базилика… — Той се запъна, намръщи се, разтърка очи. — Порциевата базилика… Базиликата на Порций…

Тишината бе такава, че потъркването на някое копие в ножницата на притежателя му звучеше като рухването на цяла сграда. Милон го гледаше с широко отворена уста; онази долна гнида Марк Антоний се хилеше самодоволно; голото теме на Луций Ахенобарб блестеше ослепително под изгряващото слънце… „О, какво ми става; защо забелязвам тези подробности?“

Той отново заговори:

— Ще продължим ли да страдаме? Не! Живеем спокойно от деня, в който изгоря Публий Клодий! В деня на смъртта на Публий Клодий ние получихме безценен дар! Патриотът, когото виждаме тук, просто се е защитавал, бранил е живота си. Той е истински патриот, гневът му винаги е бил насочен срещу подмолните действия на демагозите… — Той се запъна, преглътна. — Публий Клодий е искал да отнеме живота на Милон. В това не може да има съмнение, никакво съмнение… никакво съмнение… никакво… никакво… съмнение…

Разтревожен, Целий се приближи до оратора.

— Цицероне, не си добре. Пийни малко вино.

Великият юрист го погледна с премрежен поглед; Целий се запита дали изобщо го вижда.

— Благодаря, добре съм — рече и отново се опита да събере мислите си: — Милон не отрича, че на Апиевия път е започнало сражение, отрича обаче той да го е предизвикал. Той не отрича, че Клодий е загинал, ала отрича той да го е убил. Всичко това обаче е несъществено. Убийството при самозащита не е престъпление. Никога не е било. Престъплението е нещо предумишлено. Така е постъпил Клодий. Предварително е планирал нападението си. Публий Клодий. Той. Не Милон. Не, не Милон…

Целий отново се приближи до него:

— Цицероне, моля те, пийни вино.

— Не, добре съм. Наистина, добре съм. Благодаря… Вижте свитата на Милон. Един фургон. Една жена. Уважаваният Квинт Фуфий Кален. Багаж. Много слуги. Така ли постъпва някой, който планира убийство? Клодий не е водил жена със себе си. Това само по себе си не е ли подозрително? Клодий никога не се е движил без жена си. Клодий не е носил багаж. Клодий необременителен… необременен… необреме… необременен…

Помпей седеше на трибуната си, изслушваше финансови искове и се правеше, че съдът на Ахенобарб не го засяга. „Никога не съм познавал този човек. О, Юпитере, той ще ме убие! Ще ме убие!“

— Милон е разумен мъж. Ако е станало така както го представя обвинението, в такъв случай пред нас би трябвало да седи луд. Ала Милон не е луд. Клодий беше лудият! Всички знаят, че Клодий бе луд! Всички!

Той замълча, избърса потта от челото си. Очите му спряха върху Фулвия, седнала до майка си Семпрония. Кой бе този с тях? О, Курион. Те се хилеха, докато Цицерон умираше.

— Умря. Умря. Клодий умря. Никой не го отрича. Всички ще умрем. Само че никой не иска да умре. Клодий умря. Клодий сам си го търсеше. Милон не го е убил. Милон е… Милон е…

В продължение на един мъчителен половин час Цицерон заекваше, запъваше се, повтаряше се, бръщолевеше несвързано, затрудняваше се от прости думи. Докато не видя как Гней Помпей Велики разпуска съдилището си по финансови жалби пред храма на Сатурн. Тогава замълча. И не можа да продължи.

Никой от страната на Милон не беше ядосан, дори самият Милон. Бяха потресени. Явно Цицерон не беше добре. Може би страдаше от някой от онези ужасни пристъпи на мигрена. Не беше сърцето му — щеше да пребледнее. Нито стомахът. Какво му ставаше? Да не би да получаваше удар?

Марк Клавдий Марцел излезе напред:

— Луций Ахенобарбе, ясно е, че Марк Тулий не може да продължи. Това е истинска трагедия, защото всички се съгласихме да му отстъпим времето си за изказвания. Никой от нас не е подготвил реч. Може ли смирено да помоля уважавания съд и съдебните заседатели да си спомнят какви речи е произнасял Марк Тулий? Днес той е болен; ще се направим, че не сме го чули. Ала можем да си спомним. И можете да приемете със сърцата си, уважаеми съдебни заседатели, една неизказана реч, която щеше да ви покаже без сянка на съмнение къде е вината за това нещастие. Защитата свърши с изказванията си.