Колийн Маккълоу - Цезар (Част I - Завоевател и заговорници)

Съвсем наскоро получих копие от доклада до сената на Гай Касий Лонгин за положението в Сирия. Забележително писание, много по-добро от всичко, което съм очаквал да сътвори един Касий, освен Касий Равила. Послесловът за напредването на бедния Марк Крас към Артаксата и съда на двамата царе е вълнуващ.

Бъди здрав, скъпи ми Помпей, и ми пиши веднага. Бъди сигурен, че аз оставам твой най-верен приятел, Цезар.“

Помпей остави писмото с разтреперани ръце, сетне закри лице. Как смееше! За кого се мислеше Цезар, та предлагаше на мъжа, имал трите най-знатни жени на Рим, една никаквица, по-долна и от Антистия? О, Велики, аз нямам втора дъщеря и Филип… о, богове, Филип! — не иска да се разведе с племенничката ми заради теб, но кучето ми веднъж припика двора ти, така че защо не се ожениш за онази никаквица Октавия? Все пак тя ходи в същия нужник като дъщерите на Юлиите!

Той заскърца със зъби; започна да стиска и да разпуска юмруци. След миг ужасените слуги чуха нещо, на което не бяха ставали свидетели по времето на Юлия. Избухването на Помпей. Щеше да има изкривени метални предмети, разбити съдове, оскубани косми, капки кръв и разкъсани платове за почистване. О, небеса! Какво толкова пишеше в това писмо Цезар?

След като си изля яда обаче, Помпей се почувства много по-добре. Седна зад изцапаното си с мастило бюро, намери писалка и здрав папирусов лист и надраска набързо отговора си до Цезар.

„Съжалявам, стари приятелю, и аз те обичам, обаче за съжаление за сватба в момента и дума не може да става. Имам предвид друга жена, а Помпея си е много добре с Фауст Сула. Оценявам жертвата ти с Калпурния, но не мога да ти помогна. Наистина не мога. На драго сърце ще изпратя Цицерон в Равена. Той трябва да те изслуша, защото на теб дължи всичките си пари. Мен не ще да чуе, защото аз съм един прост Помпей от свърталището на галите, Пиценум. С удоволствие ще ти помогна със закончето за кандидатирането ин абсенция . Уверявам те, че при първа възможност ще го прокарам. Ще е голям удар, ако успея да убедя и десетте народни трибуни да го приемат.“

От една драскотина на челото му потече капка кръв и му напомни каква бъркотия е направил в кабинета си. Той плесна с ръце, за да повика камериера си.

— Би ли почистил тук? — нареди както винаги, без да се обръща към Дорикс по име. — Изпрати ми писаря. Трябва да препише едно писмо.

Когато Брут се върна в Рим от Киликия в самото начало на февруари, той, разбира се, се видя първо с жена си Клавдия и майка си Сервилия. Всъщност предпочиташе компанията на бащата на Клавдия много повече от тази на самата Клавдия, но лихварските сделки със Скапций в Киликия бяха потръгнали толкова добре, че се наложи твърдо да откаже предложението на Апий Клавдий да остане при него като квестор. Заради закона на оня злобен гадник Авъл Габиний, който правеше даването на пари на заем от римляни на жители от провинциите без римски граждански права изключително трудно, идването му в Рим бе крайно наложително. Тъй като сега беше сенатор и бе в превъзходни отношения с половината си колеги, той можеше да издейства издаването на препоръка за изключване на фирмата „Мациний и Скапций“ от Габиниевия закон. „Мациний и Скапций“ бяха добра стара компания от лихвари и финансисти, но никъде в книжата й не пишеше, че истинското й име би трябвало да е „Брут и Брут“. Сенаторите нямаха право да участват в никакви сделки, несвързани с притежаването на недвижима собственост, забрана, която поне половината от тях заобикаляха. Смяташе се, че най-тежкият нарушител в това отношение е покойният Марк Лициний Крас, но ако беше жив, той лесно щеше да разсее тази илюзия. Защото много по-голям нарушител бе младият Марк Юний Брут, който благодарение на осиновяването си по завещанието на Квинт Сервилий Цепион беше и наследник на златото на Толоза. Не че имаше някакво истинско злато. Злато нямаше от петдесет и повече години. Всичкото беше отишло за изграждането на търговската империя на единствения истински брат на Сервилия, починал преди петнайсет години, без да остави мъжки наследник. Което автоматично правеше Брут и негов наследник.

Брут не обичаше парите заради самите пари (това бе порокът на злощастния Крас), а заради онова, което те водеха след себе си. Власт. Това може би бе разбираемо за човек, чието знатно име само по себе си не извикваше почит и възхищение. Защото Брут не беше нито висок, нито красив, нито духовит, нито интелигентен според представите на Рим. Пък и външният му вид нямаше особено значение, защото отвратителните младежки пъпки, причинявали му толкова унижения на млади години, не бяха изчезнали и с навлизането му в по-зряла възраст. Подпухналото му лице не търпеше бръснач… и то в общество, където всички мъже ходеха гладко избръснати. Той полагаше усилия да подрязва гъстата си черна брада, но големите му, скрити под тежки клепачи очи, продължаваха да гледат света сред кичури от косми. Той съзнаваше и мразеше това положение и затова бе предпочел да се отдели от средата, в която беше най-вероятно да стане обект за насмешка и съжаление. Така той (по-скоро благодарение на майка си) се откупи от принудителната военна служба и прекара кратко време на форума, където изучи законите и процедурите на общественото управление. Това последното не можеше да не доведе докрай; в никакъв случай. Защото бе проследил корените си до Луций Юний Брут, основателя на републиката, и по линия на майка си — до Гай Сервилий Ахала, убил Мелий, когато се опитал да реставрира монархията.