Колийн Маккълоу - Цезар (Част I - Завоевател и заговорници)

Първите трийсет години от живота си прекара в чакане да бъде допуснат до единствената среда, за която копнееше: сената и консулството. Знаеше, че влезе ли в сената, външният му вид вече няма да е от значение. Сенаторите, равностойните му колеги, твърде много уважаваха произхода и парите. Властта щеше да му донесе онова, което не можеха нито лицето и тялото му, нито ограниченият му интелект. Брут обаче в никакъв случай не беше глупак, макар че точно това означаваше името му. Основателят на републиката бе оцелял в терора на последния римски цар, давайки вид на глупак. Много голяма разлика. Никой друг не оценяваше този факт толкова, колкото самият Брут.

Той не изпитваше нищо към жена си, дори отвращение. Клавдия бе мила, много кротка и скромна. Тя някак си беше успяла да си намери едно кътче в къщата на свекърва си, която Сервилия управляваше както Лукул бе командвал войската си — хладнокръвно, с твърда ръка, жестоко. За щастие домът бе достатъчно голям, та съпругата на Брут да си позволи собствена всекидневна и там тя се усамотяваше със стана и хурката си, с картините и скъпата си колекция от кукли. Тъй като предеше добре и тъчеше като професионална тъкачка, тя често чуваше добра дума от свекърва си и дори й беше позволено да тъче платовете за роклите на Сервилия. Клавдия рисуваше цветя и чаши, птици и пеперуди върху чинии, след това ги изпращаше на Велабрума, за да ги гланцират. От тях ставаха много хубави подаръци — сериозна задача за една Клавдия Пулхера, която имаше толкова лели, чичовци, братовчеди, племенници и племеннички, че никога нямаше да смогне, ако трябваше сама да им купува дарове.

За нещастие тя бе не по-малко стеснителна от Брут. Затова, след като той се върна от Киликия (почти като чужд човек, тъй като се бяха оженили броени седмици преди да замине), тя по никакъв начин не успя да отклони вниманието му от майка му. Засега той още не беше стъпил в спалнята й и всяка сутрин възглавницата й беше мокра от сълзи, а на вечеря (когато той присъстваше) Сервилия не й даваше възможност да каже и една думичка (доколкото Клавдия имаше какво да каже).

Затова, влезеше ли в къщата (която всъщност беше негова, макар че той никога не я бе приемал за такава), времето и мислите на Брут бяха заети изцяло от Сервилия.

Сега тя бе на петдесет и две. Годините почти не я бяха променили, фигурата й беше пищна, но пропорционална, с талия също толкова тънка, колкото преди раждането на четирите й деца, а дългата й коса бе все така гъста и черна. Две бръчки прорязваха лицето й от двете страни на носа и продължаваха до малката й уста, но челото й оставаше безупречно гладко, а кожата под брадичката й — толкова стегната, че събуждаше завист. Цезар дори не би намерил разлика. И тя щеше да се постарае да го посрещне подобаващо, щом се върне в Рим.

Той все още управляваше живота й, въпреки че тя не го признаваше дори пред себе си. Понякога копнееше за него, друг път го проклинаше, обикновено когато му пишеше някое от редките си писма или когато чуеше името му на някоя вечеря. А напоследък това се случваше все по-често. Цезар беше знаменит. Цезар беше герой. Цезар беше мъж, свободен да прави каквото си поиска, без спънките на обществото, което Сервилия също както Клодия и Клодила намираше отблъскващо, но чиито норми, за разлика от тях не нарушаваше всекидневно. Затова, докато Клодия седеше с престорена скромност на брега на Тибър срещу Тригария, където се къпеха младите мъже, и изпращаше лодката си от другата страна с предложение за някой красив гол момък, Сервилия се ровеше из мухлясалите си счетоводни книги и специално изпратените й протоколи от сената и плетеше интриги, създаваше планове, фучеше и копнееше за някаква дейност.

Защо обаче винаги свързваше тази дейност със завръщането на единствения й син? О, той бе невъзможен! Не беше станал нито по-хубав, нито по-висок, нито по-малко привързан към омразния й полубрат, Катон. Беше станало дори по-зле. На трийсет той проявяваше известна дребнавост, която напомняше на Сервилия за Марк Тулий Цицерон. Поне не се поклащаше, като ходеше, но и не крачеше гордо, а да крачиш с изпъчени гърди, бе типично за човек, свикнал да носи тога. Брут правеше бързи малки крачки. Беше педант. Дребнав. И ако някой път си представеше Гай Юлий Цезар — толкова висок, рус и красив, излъчващ сила, тя се нахвърляше с обиди върху сина си и го прокуждаше да търси утешение при оня отвратителен потомък на роб, Катон.

Не особено приятно обкръжение. В което три-четири дни след пристигането си Брут започваше да прекарва все по-малко и по-малко време.