Колийн Маккълоу - Цезар (Част I - Завоевател и заговорници)

— Да! Да!

— Чудесно! Ще говорим по-подробно на връщане.

След това Цезар се приближи до Корнел, който заедно с другите старейшини и главния преводач на Пълководеца, Гней Помпей Трог, чакаше на почетно разстояние.

— Има още нещо, Корнеле. Имаш ли синове?

— Двайсет и трима от единайсет жени.

— А те имат ли синове?

— Онези, които са достатъчно големи, да.

— О, колко щеше да се зарадва Сула! — засмя се Цезар. — А имаш ли дъщери?

— Шест оставих живи. Най-красивите. Затова съм тук. Едната трябва да се омъжи за най-големия син на Херман.

— Прав си — кимна Цезар. — Шест са достатъчни, за да сключат подходящи бракове. Колко си далновиден! — Внезапно отрезвял, той се изпъна като струна. — Стой тук, Корнеле. На връщане към Галия Комата искам да сключа мирен договор с убийте. И ще направя огромно добро в памет на един много велик и отдавна мъртъв римлянин, ако сторя същото и с херуските.

— Но ние вече имаме такъв, Цезаре.

— Наистина? Кога е сключен?

— Малко преди или след раждането ми. Още го пазя.

— Значи не съм си научил урока. Нищо чудно, че е закачен на стената в храма на Юпитер Феретриус, точно където го е оставил Сула. Освен ако не е изгорял в пожара.

Германският син на Сула гледаше с недоумение, но Цезар нямаше намерение да го осведомява. Вместо това той се огледа с престорена изненада:

— Не виждам обаче сугамбрите! Къде са те?

Херман преглътна тежко:

— Ще са тук, когато се върнеш, Цезаре.

Свевите се бяха оттеглили в дълбините на Баценския лес, безкрайно пространство, обрасло с букове, дъбове и брези, преминаващо в още по-огромната Херцинска гора, която се простираше на километри чак до Дакия и изворите на митичните реки, вливащи се в Евксинско море. Говореше се, че човек можел да върви шейсет дена и пак да не стигне дори средата й.

Където имаше дъбове и жълъди, там се въдеха и свине — в тези непристъпни дебри живееха грамадни и невероятно свирепи глигани със страшни бивни. Вълци бродеха навсякъде, ловуваха на глутници и нямаха страх от нищо. В горите на Галия, особено около Ардвена, също имаше глигани и вълци, но в Германия за тях се разказваха легенди, тъй като хората още не ги бяха прогонили на изток. Ужасяващи същества скитали там! Огромни лосове, които трябвало да се облягат на дърветата, за да спят, толкова тежки били рогата им, зубри с размерите на малки слонове и грамадни мечки с нокти, по-дълги от човешки пръсти, със зъби, по-големи от на лъв, мечки, по-високи от човек, ако застанат на два крака. Елени, диви говеда и диви овце съставляваха храната им, но те не се отказваха и от човешко. Германите ги убиваха заради кожите им, ценени високо заради топлината им.

Нищо чудно, че войниците гледаха със страхопочитание границата на Баценския лес и обещаваха щедри дарове на Сол Индигес и Телус, ако внушат на Цезар да не влиза там. Защото те щяха да го последват, но с огромен страх.

— Е, германите не са друиди и следователно няма смисъл да сечем дърветата им — рече Цезар на разтревожените си легати. — Пък и нямам намерение да причинявам такъв ужас на войниците си. Показахме ноктите си и това е достатъчно, струва ми се. Да се връщаме в Галия.

Този път обаче мостът не беше срутен напълно. Само двеста стъпки откъм германския бряг бяха съборени. Цезар остави останалата част, издигна силно укрепен лагер, снабден с кула, достатъчно висока, за да се вижда от нея в Германия на десетки километри, и остави като охрана Пети легион, на чучулигите, под командването на Гай Волкаций Тул.

Беше краят на септември, все още в разгара на лятото. Белгите бяха поставени на колене, но за пълното прекратяване на белгската съпротива, трябваше да се проведе още една военна кампания. От моста през Ренус Цезар поведе войските си на запад във вече опустошените земи на ебуроните. Ако Амбиорикс бе там, трябваше да бъде заловен. Ебуроните бяха неговият народ, ала беше невъзможно един цар да управлява, ако няма поданици. Затова те трябваше да изчезнат от лицето на земята. Начинание, което цар Комий на атребатите посрещна с радост — земите му се увеличаваха бързо и той имаше хора, с които да ги насели. Титлата „цар на всички белги“ бе по-близко от всякога.

Квинт Цицерон обаче нямаше такъв късмет. Тъй като той лесно намираше общ език с войниците, Цезар му повери командването на Петнайсети легион, единствения, съставен все още от неопитни бойци, неучаствали в битка. Вестта за изтребването на ебуроните беше преминала през реката в Германия и сугамбрите решиха да помогнат тайно на Цезар. Преминаха с лодки в Белгика и допълнително усложниха положението на белгите. За нещастие видът на една нестройна и недостатъчно сработена римска колона бе изкушение, на което трудно можеше да се устои. Сугамбрите се нахвърлиха върху Петнайсети легион и войниците изпаднаха в такава паника, че Квинт Цицерон и трибуните му не успяха да сторят нищо.