Колийн Маккълоу - Цезар (Част I - Завоевател и заговорници)

Ако Цезар не се сдобие със син, той ще осинови момче от рода на Юлиите с безупречно римско потекло. Такива са римските обичаи. И с тази мисъл Цезар ще живее спокойно. Ако не бъде дарен със син, носещ неговата кръв, той ще уреди нещата в завещанието си.

Не си прави труда да ми пишеш повече. Намекът ти, че си една от жените на Цезар, ми е противен. Ти си само временно увлечение.“

Писарят пусна свитъка и той се нави на руло.

— Това поставя нас, варварите, на мястото ни, нали? — възкликна гневно той.

Рианон дръпна писмото от ръцете му и започна да го къса на парченца.

— Махай се! — изръмжа.

От очите й рукнаха сълзи и тя отиде да види Оргеторикс, оставен под надзора на една от личните й прислужнички. Детето дърпаше по пода макет на Троянския кон. Цезар му го бе подарил и му беше показал как да го отвори, за да извади гърците — петдесет изящно издялани дървени фигурки, всяка, носеща собствено име: червенокосият Менелай; червенокосият късокрак Одисей; красивият Неоптолем, син на мъртвия Ахил, и дори един Ехион, чиято глава падна, щом се удари в плочите. Цезар започна да разказва легендата на момчето и да му изброява имената на героите, но Оргеторикс нямаше нито нужната памет, нито желание да попие знанието на Омир, и баща му се отказа. Ако детето харесваше подаръка, то бе по чисто детски причини: играчката беше красива, движеше се, съдържаше скрити неща, които можеха да се вадят и да се прибират, и извикваше възхищение и завист у всеки, който я видеше.

— Мама! — извика момчето, пусна връвчицата на коня и вдигна ръце.

Сълзите на Рианон вече бяха пресъхнали; тя взе сина си, занесе го до едно кресло, седна и го постави в скута си. Допря буза до блестящите му къдрици и зашепна:

— Теб не те е грижа. Ти не си римлянин, ти си гал. Но ти ще бъдеш цар на хелветите! И въпреки всичко си син на Цезар! — Стисна зъби. — Проклета да си, благородна Сервилия! Той никога повече няма да е твой! Тази вечер аз ще отида при жрицата в кулата на черепите и ще ти купя проклятие за дълъг живот без никаква радост!

На следващия ден пристигна вест от Лабиен: Амбиорикс най-сетне бе постигнал успех сред свевите, а треверите се стягаха за война.

— Хирций, искам с Трог да продължите конференцията — рече Цезар, докато подаваше парадния си колан, символ на империума му, на Тразил, който събираше багажа му. — Четирите ми нови легиона достигнаха земята на хедуите и аз им изпратих заповед да продължават към сеноните, за да ги сплашат. Тръгвам с Десети и Дванайсети, за да ги пресрещна.

— Ами Самаробрива? — поинтересува се Хирций.

— Требоний може да остане да я пази с Осми, но мисля, че не е зле да преместим конференцията на някое по-малко удобно място за липсващите ни приятели карнутите. Нека делегатите отидат в Лутеция при паризиите. Тя е на остров и затова се отбранява по-лесно. Опитай се да налееш малко здрав разум на галите и вземи Пети легион със себе си. Също Силан и Антистий.

— Предвиждаш ли голяма война?

— Надявам се, не. Мисля, че ще имам време да извадя по няколко кохорти от новите легиони и да вмъкна от моите опитни воини. — Цезар се усмихна. — Може да се каже, ако цитираме думите на младия Версенжеторикс, че смятам да създам една голяма илюзия. Макар че се съмнявам галите да го видят по този начин.

Времето летеше, но той трябваше да се сбогува с Рианон. Завари я в стаята… но не сама! Версенжеторикс бе с нея. „О, Фортуна, ти винаги ми носиш късмет!“

Той спря все още незабелязан на вратата; за пръв път имаше възможност да разгледа Версенжеторикс отблизо. Общественото му положение личеше от големия брой масивни златни огърлици и гривни, украсените със сапфири колан и презраменен ремък и от големината на сапфира върху брошката му. Фактът, че лицето му бе гладко избръснато, изненадваше Цезар, тъй като това не беше характерно за келтите. Измитата му с варовита вода коса бе почти бяла и разресана като лъвска грива, а лицето му — само кожа и кости, почти като гол череп. Черни вежди и мигли — о, той бе различен от другите гали! Тялото му също беше слабо, явно беше твърде неспокоен човек, помисли си Цезар, докато влизаше. Индивидуалист. Много опасен.

Лицето на Рианон светна, след това веднага посърна при вида на кожената ризница на Цезар.

— Цезаре! Къде отиваш?

— Да посрещна легионите си.

Той подаде десницата си на Версенжеторикс, който се беше изправил в целия си ръст от шест стъпки като на всеки типичен келт. Погледна подозрително подадената ръка с тъмносините си очи.