Колийн Маккълоу - Цезар (Част I - Завоевател и заговорници)

— Да, на бойното поле.

— Значи е могъл да залови Индуциомар и да го задържи за триумфалното си шествие. Вождът пак е щял да умре, но след като му бъде оказана честта на римски гост и след като разбере цялата мощ на Рим. Достойно е да умреш на триумфа на пълководеца, но това е било подло… срамно! Как да му придам приемлив вид в посланието си до сената, Хирций?

— Съветът ми е да не се опитваш. Представи го точно както е било.

— Той е мой легат. Дясната ми ръка.

— Вярно е.

— Какво му става на този човек, Хирций?

Хирций вдигна рамене:

— Той е варварин, който иска да стане консул, също както Помпей Велики се стремеше към консулството. На всяка цена. Не според традицията на дедите ни.

— Още един пиценец!

— Лабиен е много полезен, Цезаре.

— Полезен, да. Очаква да го избера като колега, когато стана отново консул след пет години.

— Да.

— Рим ще ме избере, но аз няма да избера Лабиен.

— Да.

Цезар закрачи напред-назад:

— Трябва да размисля насаме.

Хирций се изкашля:

— Има още нещо.

— О?

— Рианон.

— Рианон ли?

— Писа на Сервилия.

— С помощта на писар, тъй като сама не умее.

— А той ми даде копие от писмото. Не съм пуснал още вестоносеца с оригинала, преди да си го одобрил.

— Къде е?

Хирций му подаде папируса.

Още едно писмо стана на пепел, този път в мангала.

— Глупава жена.

— Да изпратя ли оригинала в Рим?

— О, да. Погрижи се обаче да видя отговора, преди Рианон да го получи.

— Това се подразбира.

Пълководеца смъкна аления си плащ от закачалката.

— Трябва да се разходя — обяви и си го наметна, сам го завърза; сетне погледна Хирций замислено. — И накарай някого да следи Рианон.

— Има и добра новина, Цезаре.

Цезар тъжно се усмихна:

— Имам нужда от такава! Казвай.

— Амбиорикс още не е постигнал никакъв успех с германите. Откакто ти построи моста на Ренус, те са доста предпазливи. Всичките му молби и ласкателства бяха напразни, нито един германец не е преминал в Галия.

Зимата бе към края си и всеобщото галско събрание наближаваше, когато Цезар поведе четири легиона към земите на нервиите, за да сломи завинаги съпротивата на племето. Късметът му бе на негова страна — цялото племе се беше събрало в най-голямото си укрепление, за да обсъжда дали да изпрати посланици на галската конференция в Самаробрива. Цезар завари нервиите въоръжени, но неподготвени, и ги разби безмилостно. Онези, които оцеляха от битката, бяха предадени в плен на хората му заедно с неизброима плячка. От тази акция Цезар и легатите му не извлякоха никаква изгода, всичко отиде за легионерите, включително приходите от продажбата на роби. След това той опустоши нервийската земя, изгори всичко, с изключение на владенията на Вертикон. Пленените вождове бяха изпратени в Рим за триумфалното му шествие. Щяха да го чакат, както бе казал пред Авъл Хирций, заобиколени с удобства и уважение. Щом дойдеше денят на триумфа, вратовете им щяха да бъдат прекършени на Тулианума, но дотогава щяха да имат време да разберат своята нищожност пред мощта на Рим.

Всяка година от пристигането си в Галия на дългокосите Цезар провеждаше всеобщо галско събрание. Първите бяха организирани в Битракт в земите на хедуите. Тази година за пръв път щеше да го провежда в крайния запад и до всяко племе бе изпратено нареждане да назначи делегати. Цезар искаше да говори пред племенните вождове, били те царе, съветници или законно избрани вергобрети, и да ги убеди, че Рим има само една цел — победа.

Тази година се надяваше да има по-добър успех. Всички, воювали срещу него през последните пет години, бяха разгромени, независимо колко бяха многобройни и за колко непобедими се смятаха. Дори загубата на Тринайсети легион се бе оказала от полза. Галите със сигурност вече виждаха неизбежното!

Въпреки това в навечерието на конференцията надеждите на Цезар не се оправдаха. Три от най-многочислените племена не бяха изпратили делегати: треверите, сеноните и карнутите. Неметите и трибоките никога не пращаха представители, но това бе разбираемо — земите им бяха на брега на Ренус, точно срещу владенията на свевите, най-жестоки и най-гладни сред германите. Те бяха толкова заети да отбраняват собствените си домове, че почти не оказваха влияние върху събитията в Галия.

Огромната зала със стени, покрити с мечешки и вълчи кожи, бе пълна, когато Цезар с обшитата си с пурпур ослепително бяла тога се възкачи на трибуната пред многоцветната тълпа. Събранието беше необичайно пъстро, посланиците на всяко племе носеха традиционните си отличителни атрибути: алените карета на атребатите, представени лично от цар Комий, оранжевите и смарагдовите петна на кардурките, тъмночервените и сините на ремите, алените и сините райета на хедуите. За съжаление липсваха жълтото и аленото на карнутите, индиговосиньото и жълтото на сеноните, тъмно и светлозеленото на треверите.