Колийн Маккълоу - Цезар (Част II - Войната с галите)

— О, Требоний, моли се само да не се стигне до гражданска война!

За това се молеше и Цезар, докато се подготвяше да се справи с добрите люде според неписаната конституция на Рим — мос майорум — традицията на предците. Консулите за следващата година бяха Луций Емилий Лепид Паул и Гай Клавдий Марцел. Гай Марцел бе първи братовчед на настоящия втори консул, Марк Марцел, и на мъжа, за когото се говореше, че щял да заеме консулския пост по-следващата година — Гай Марцел Малкия. По-върл враг на Цезар от Гай Марцел Големия надали можеше да се намери. Паул беше друг човек. След известно време, прекарано в изгнание заради участие във въстанието на баща си, Лепид, той седна в консулското курулно кресло сравнително късно. Постигна го с възстановяването на Емилиевата базилика като най-величествената постройка на Римския форум. След безредиците във форума при изгарянето на трупа на Публий Клодий в сградата на сената почти завършената базилика също бе изгоряла. И Паул не разполагаше вече с пари, за да започне отново.

Паул беше човек без солидно финансово положение. И Цезар го знаеше. И го купи. Струваше си да контролира първия консул. Паул получи хиляда и шестстотин таланта от Цезар през декември и започна да получава заплата от Балб като човек на Пълководеца. Емилиевата базилика можеше да бъде възстановена дори по-величествена от преди. По-важен бе Курион, който му беше струвал само петстотин таланта. Той направи точно както бе предложил Цезар, кандидатира се за народен трибун в последния момент и (нещо не особено трудно за един Скрибоний Курион) беше избран.

Можеха да бъдат предприети и други мерки. Всички по-големи градове в Италийска Галия получиха големи суми за нови обществени постройки или за ремонт на пазарищата също градовете в Провинцията и в самата Италия. Всички тези градове обаче имаха едно общо — бяха оказали услуги на Цезар. По едно време той се замисли дали да не направи дарения и на градове в двете Испании, Азия и Гърция, но реши, че това няма да му донесе особена полза, ако Помпей, далеч по-голям покровител на тези провинции, реши да не разреши на клиентите си да подкрепят Цезар. Нито една от тези мерки не беше направена за издействане на поддръжка при евентуална гражданска война. Целта бе просто да се спечелят местните плутократи, та да се застъпят за Цезар пред добрите люде. Гражданската война бе последната възможност и Пълководеца смяташе, че тя е толкова страшна, че дори политическите му противници ще се постараят да я избегнат. Трябваше да успее, като направи невъзможно за добрите люде да се противопоставят на общественото мнение в по-голямата част на Рим, Италия, Италийска Галия, Илирикум и Римската галска провинция.

Той не се изненадваше от глупостта на хората, но дори в най-песимистичното си настроение не можеше да повярва, че една малка група римски сенатори ще предпочетат гражданска война пред неизбежното признаване на Цезар на онова, което му се полагаше. Законен консул за втори път, защитен от съдебно преследване, пръв мъж в Рим и заемащ челно място в аналите на историята. Тези неща се полагаха на рода му, на общественото му положение, на потомството му. Той нямаше да остави син, но това не беше необходимо, ако синът му не го надминеше. Такива неща не се случваха, всеки го знаеше. Синовете на великите мъже никога не са велики. За пример можеха да се вземат младият Марий и Фауст Сула…

Междувременно трябваше да мисли и за новата римска провинция Галия Комата. Да изкове новия ред, да въдвори мир, да събере най-способните сред местното население.

И още няколко проблема, към които трябваше да се отнесе доста по-внимателно. В това число как да се отърве от две хиляди гали, за които знаеше, че само го чакат да напусне Галия, за да се опълчат срещу Рим. Хиляда от тях бяха роби, които не смееше да продаде от страх от кървава разправа с новите им собственици или от въстания като това на Спартак. Другите хиляда бяха свободни гали, предимно благородници, които не се трогваха особено от съдбата на осакатените защитници на Укселодунум.

В крайна сметка Цезар ги закара под стража в Масилия и там ги натовари на кораби. Хилядата роби бяха изпратени на галатийския цар Дейотар, самият той — гал, който постоянно имаше нужда от добри конници. Нищо чудно, че когато пристигнаха, той ги освободи и ги прие на служба. Хилядата свободни гали изпрати на цар Ариобарзан в Кападокия. И двете групи бяха за подарък. Малки пожертвования пред олтара на Фортуна. Късметът се смяташе за божи дар, но никога не беше излишно човек да се погрижи сам да си го осигури. Доста банално бе да приписваш успеха на късмет. Цезар много добре знаеше, че зад късмета винаги стоят упорит труд и мъдра мисъл. Войниците му можеха да се хвалят с късмета му, той нямаше нищо против. Докато мислеха, че съдбата е на тяхна страна, те се страхуваха по-малко, сякаш имаха защитата на мантела над главите си. Именно лошият късмет погуби клетия Марк Крас — дните му бяха преброени още от първия ден, в който войниците му решиха, че е прокълнат. Никой човек не е лишен от известна доза суеверие, но хората с по-нисш произход бяха твърде суеверни. Цезар използваше това. Защото ако късметът бе дар от боговете и те го изпращаха на великите люде, той също придобиваше някакъв божествен ореол около главата си. Нищо лошо нямаше в това, войниците да смятат пълководеца си за бог.