Колийн Маккълоу: Цезар (Част III: Рубикон)

— Да, да ми се явят! Дотегна ми, Сципионе! Искам тази работа с Цезар да приключва веднъж завинаги!

Както повечето решителни люде Помпей не търпеше да живее в несигурност. И както повечето хора на действието той се стремеше винаги към пълен контрол на положението. Не да бъде воден за носа от група безмозъчни, празнодумни сенатори, които по нищо не можеха да се сравняват с него. Положението беше нетърпимо!

Защо не се предаваше този Цезар? И след като нямаше намерение да отстъпи, защо още стоеше в Равена само с един легион? Защо не правеше нещо? Не, той със сигурност не възнамеряваше да нахлуе в Рим… но ако беше така, какво всъщност смяташе да прави? Откажи се, Цезаре! Предай се! Само че той не го правеше. И нямаше да го направи. Какво ли замисляше? Как щеше да се измъкне от това положение, ако нямаше намерение да се покори, но не смяташе и да настъпи? Какво кроеше? Дали смяташе да продължава тази сенатска безизходица до ноните на квинктил и изборите за консули? Той обаче никога нямаше да получи разрешение да се кандидатира задочно дори да успее да задържи империума си. Дали не възнамеряваше да изпрати няколко хиляди от най-верните си войници „в отпуск“ по време на изборите? Беше го правил вече — за да осигури избирането на Помпей и Крас преди шест години. Така обаче пак нямаше да успее да се кандидатира ин абсенция , тогава защо? Защо? Дали нямаше намерение със заплаха да принуди сената да му разреши, като изпрати няколко хиляди войници в отпуск?

Докато Помпей крачеше нервно в кабинета си, прислужникът влезе да обяви, че много сенатори вече са се събрали в атриума.

— Дотегна ми вече! — изкрещя Помпей пред присъстващите. — Дотегна ми!

Може би около сто и петдесет души стояха в помещението и го гледаха с отворени уста — от Апий Клавдий Пулхер Цензора до скромния градски квестор Гай Нерий. Гневните сини очи обиколиха редиците им, за да установят кой отсъства: Луций Калпурний Пизон Цензора, двамата консули, много от бившите консули, всички привърженици на Цезар, но и някои, които не го поддържаха — те просто не приемаха нареждания от човек, който няма право на това. Все пак като за начало бяха достатъчно.

— Дотегна ми! — повтори Помпей и се отпусна на една скамейка от безценен розов мрамор. — Страхливци такива! Глупци! Мекушави глезльовци! Аз съм първият мъж в Рим, а ме е срам да се нарека такъв! Я се вижте! Този фарс продължава вече десет месеца, а не сте стигнали доникъде! Доникъде!

Той се наклони към Катон, Фавоний, Метел Сципион и двамата от тримата Марцели:

— Уважаеми колеги, не отправям тези горчиви слова лично към вас, но искам да ми бъдете свидетели. Боговете знаят, че водите дълга и трудна борба за прекратяването на незаконната кариера на Гай Цезар. Никой обаче не ви оказва подкрепа и аз смятам да го променя.

Той се обърна отново към останалите, между които някои, като Апий Клавдий Пулхер Цензора, не особено доволни от изказването му:

— Повтарям! Вие сте глупци! Страхливи, хленчещи нищожества! Дотегна ми! — Той си пое шумно въздух. — Опитах. Опитах се да бъда търпелив. Сдържах се. Съобразявах се с вас. Умилквах ви се и ви глезих. И не ми се прави на смъртно обиден, Вароне! Всеки се простира според чергата! И римският сенат е този, който трябва да определи докъде ще се простира тази черга за всеки жител на огромната римска държава. А този сенат е едно нищо! Ето ви, изправени срещу един човек… един човек! И въпреки това с месеци вече търпите да ви се надсмива! Вие говорихте, спорихте, карахте се и гласувахте, гласувахте и пак гласувахте… и все тъпчете на едно място! О, богове, как ли ви се присмива Гай Цезар!

Сенаторите стояха като вцепенени — някои от тях бяха служили при Помпей и бяха станали свидетели на тъмната му страна, но повечето едва сега разбираха защо при него нещата винаги вървяха. Техният любезен, смирен, отстъпчив Гней Помпей Велики беше всъщност един тиранин. Много от тях бяха виждали Цезар да избухва и още ги побиваха тръпки от спомена. Сега ставаха свидетели на избухването на Помпей и трепереха от страх. И започваха да се питат кой от двамата е по-жесток господар.

— Вие имате нужда от мен! — изрева Помпей от разположената по-нависоко скамейка. — Нуждаете се от мен, не го забравяйте! Нуждаете се от мен! Само аз стоя между вас и Цезар. Аз съм единственото ви спасение, защото само аз мога да победя Цезар в битка. Затова най-разумно е да започнете да се отнасяте с подобаващо уважение към мен. Да излезете от тази безизходица колкото се може по-скоро. Прокарайте закон в народното събрание, с който да лишите Цезар от войска, провинции и империум! Аз не мога да го направя вместо вас, защото аз съм само един човек, един глас, а вие нямате достатъчно смелост, за да обявите извънредно положение и да ме издигнете за диктатор! — Той се озъби: — Казвам ви направо, сенатори, вие не ми харесвате! Ако можех, щях да обявя много от вас извън закона! Толкова много щях да хвърля от Тарпейската скала, че последните щяха да падат на меко върху купчина трупове! Стига толкоз. Гай Цезар се надсмива над вас и над цял Рим. Това трябва да спре. Обуздайте го! И не очаквайте милост от мен, ако забележа, че някой от вас работи за Цезар! Това е един престъпник извън закона, въпреки че вие нямате смелостта да го обявите за такъв! Предупреждавам ви, че от този ден нататък ще гледам на всеки, който го подкрепя, като на предател.