Харуки Мураками - Преследване на дива овца

За следобедна закуска си устроих гощавка с бадемов сладолед с ликьор „Коантро“ отгоре.

За вечеря — печено пиле и консервирана супа „Камбъл“.

Отново трупах килограми.

В ранния следобед на деветия ден, докато разглеждах библиотеката, забелязах книга, която май беше четена наскоро. Само по нея нямаше прах и гръбчето й беше по-напред, отколкото на другите.

Взех я и седнах на креслото, за да я прелистя. „Наследството на паназиатизма“. Военновременно издание. Хартията беше евтина и смърдеше, докато разлиствах страниците. Както би могло да се очаква от военновременно издание — съдържанието ужасно едностранчиво. И страшно скучно — прозяваш се на всяка трета страница. По някои страници имаше задраскани думи. Нямаше и ред за Инцидента от 26 февруари.

Към края на книгата беше пъхнат бял лист от бележник. След пожълтелите страници той ми се стори едва ли не чудо. С него беше отбелязано приложението на книгата отдясно. Списък с имената, рождените дати и постоянните адреси на всички привърженици на така наречения паназиатизъм, знайни и незнайни. Прегледах го от горе на долу, някъде по средата беше Шефа. Същият „обсебен от овцата“ Шеф, заради когото бях доведен тук. Постоянният му адрес: Хокайдо — Джунитаки-чо.

Замаян, оставих книгата върху коленете си. Думите дори не изникваха в главата ми. Сякаш някой или нещо ме бе ударило с все сила отзад.

Как изобщо беше възможно да не се досетя? Би трябвало да ми хрумне веднага. В мига, в който бях научил, че Шефа е с бедно селско потекло и е от Хокайдо, би трябвало да проверя. Колкото и умело да беше заличил Шефа името си, все имаше начин да засека фактите. Секретарят с черния костюм със сигурност щеше да поразпита, ако го бях помолил.

Или не, може би не.

Поклатих глава.

Беше изключено той да не провери. Не беше чак толкова непредпазлив. Щеше да провери всеки възможен ъгъл, бил той сложен, или не. Точно както беше проучил мен.

Значи вече знаеше нещо.

Това беше неоспоримо. Но пак беше хвърлил толкова усилия да ме убеди, или по-точно — да ме изнуди да дойда тук. Защо? Ако трябваше да се направи нещо, той определено беше в по-добро положение да го направи, и то с лекота. А ако по една или друга причина аз трябваше да се превърна в пионка, защо той не ми каза още в самото начало името на мястото?

Ядосах се, докато се опитвах да разсея объркването си. Това все повече се превръщаше в гротескна комедия на неуспехите, на мен обаче не ми беше смешно. Какво знаеше Плъха? И понеже стана дума за това, какво знаеше мъжът в черния костюм? А аз се бях озовал в епицентъра, без да имам и най-малка представа за какво става въпрос. Бях много далеч от истината, все не уцелвах. Това, разбира се, можеше да се каже и за целия ми живот. Тук, струва ми се, не можех да виня никого. И все пак какво им даваше право да се държат така с мен? Използваха ме, мачкаха ме, изстискваха ме.

Бях готов да се махна от тая проклета планина, но това, кой знае защо, не ми носеше удовлетворение. Бях затънал прекалено дълбоко. Идеше ми да крещя, идеше ми да се разплача, но за какво? Много, много преди този миг би трябвало да има нещо, за което да си струва да плача.

Отидох в кухнята и извадих бутилката уиски. Не се сещах какво друго да правя, освен да пия.

Сутринта на десетия ден реших да забравя всичко. Вече бях забравил какво трябва да забравя.

По средата на сутрешния ми крос отново заваля сняг. Този път тъмен сняг, лепкава, мокра суграшица на ръба да се превърне в снежинки. За разлика от първия пухкав сняг този беше отвратителен. Полепваше по тялото ми. Съкратих кроса, прибрах се в къщата и пуснах водата, за да се напълни ваната. Щом беше достатъчно топла, се потопих пред печката, но пак не успях да се стопля. В мен се беше просмукал влажен студ. Не можех да сгъна пръстите си, ушите ми горяха и бяха като чупливи, сякаш всеки момент щяха да паднат. Усещах цялата си кожа като евтина наквасена хартия.

Половинчасовата вана и горещият чай с бренди най-после върнаха тялото ми към обичайното му състояние, макар че още два часа от време на време ме втрисаше. Такава, значи, била зимата в планината.

Снегът валя чак до вечерта и покри с бяло цялото пасище. Спря едва когато нощта загърна света в тъмнина и отново като мъгла се спусна дълбока тишина. Тишина, която, каквото и да правех, не успявах да разсея. Пуснах грамофона така, че да повтаря плочата, и слушах двайсет и шест пъти „Бяла Коледа“.