Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Накрая обаче така и не се появяваше никой. Само халите, брулещи пасището. То сякаш беше частният път на ветровете. Те препускаха по него, без изобщо да се обръщат назад, бързаха по спешна работа.

На седмия ден, откакто бях дошъл в планината, падна първият сняг. Сутринта вятърът както никога поутихна, небето беше похлупено с плътни оловносиви облаци. Снегът заваля, след като бях направил сутрешния си крос, бях се изкъпал и се разполагах за кафе и грамофонни плочи. Силен сняг. Заблъска по прозорците с батарея от тъпи удари. Вятърът се беше усилил и снегът падаше под ъгъл от трийсет градуса. Като наклонените черти по хартията за подаръци в универсалните магазини. Не след дълго бурята се развилня и всичко навън потъна в бяло. Цялата планинска верига и горите се замъглиха. Това не беше някакъв жалък снежец, какъвто понякога пада в Токио. Това си беше съвсем истински сняг, какъвто ще видите на север. Сняг, който покрива всичко и вледенява самото сърце на земята.

От снега не се виждаше нищо. Дръпнах пердето и се свих на кравай край печката, за да почета. Грамофонната плоча свърши, игличката се вдигна и всичко потъна в тишина. От вида тишина, която се спуска след смъртта на всяко живо нещо. Оставих книгата и ей така, без причина, изпитах желание да обиколя къщата. От всекидневната в кухнята, като проверих килера, банята и мазето, горе пък отворих вратата на всяка от стаите. Нямаше никой, разбира се. Само тишина, която пълзеше като олио по всеки ъгъл. Само тишина, която от стая на стая се променяше леко.

Бях съвсем сам. Вероятно по-сам, отколкото съм бил някога през живота си.

От два дни ми се пушеше до смърт, но тъй като нямах цигари, пиех на поразия уиски. Една такава зима, и накрая щях да се пропия. Не че имаше достатъчно пиене, за да извърша този подвиг. Три бутилки уиски, една бутилка бренди, дванайсет каси бира в кутийки, и толкоз. Същата мисъл явно беше хрумнала и на Плъха.

Дали съдружникът ми, бившият ми съдружник де, още се наливаше като невидял? Дали беше успял да изправи компанията на крака, да я превърне в някогашната малка фирма за преводи, както му бях предложил? Може би беше направил точно това. Но дали наистина можеше да се справи без мен, както се притесняваше той? Времето ни заедно беше приключило. Шест години заедно — и сега отново от нулата.

В ранния следобед снегът спря. Внезапно, точно както и беше завалял. Плътните облаци се разкъсаха на места като огромни стълбове светлина, запратена долу, за да поиграе по пасището. Беше великолепно.

Коравият сняг блещукаше по земята като захаросан. Втвърден на топчета, сякаш за да издържи на предизвикателството и да не се разтопи. Въпреки това, щом часовникът удари три часа, от снега не беше останало нищо. Пръстта беше наквасена с вода, мъждивото слънце беше обгърнало пасището в мека светлина. Птиците пееха, сякаш току-що са ги пуснали на свобода.

След вечеря взех от стаята на Плъха две книги, „Печене на хляб“ и романа на Конрад, после се разположих удобно на канапето във всекидневната. Някъде на една трета от страниците в романа се натъкнах на десетсантиметрова квадратна изрезка от вестник, с която Плъха си беше отбелязвал докъде е стигнал. Дата нямаше, но от цвета на хартията личеше, че вестникът е нов. Беше с местни новини: симпозиум за стареенето и обществото, който щял да се проведе в някакъв хотел в Сапоро, митинг, свикан на железопътна гара край Асахикава, лекция за кризата в Близкия изток. Нищо, което да грабне вниманието на Плъха, а и моето. От другата страна — обяви. Прозинах се, затворих книгата, отидох да претопля каквото ми беше останало от кафето.

Изведнъж си дадох сметка, че това е първият път сякаш от години, когато виждам вестник, и че цяла седмица съм бил откъснат от ставащото по света. Без радио и телевизия, без вестници, без списания. Токио можеше да е разрушен от атомна бомба, светът можеше да е обхванат от епидемия, Австралия можеше да е превзета от марсианци, а аз нямаше да знам. В ланд круизъра в гаража имаше, разбира се, радио, но аз установих, че в края на краищата не изпитвам особено желание да ходя и да го слушам. Чудо голямо, и да не знам, че се е случило нещо. Не изпитвах потребност да научавам. И без това имах достатъчно неща, за които да мисля.

Нещо не ми даваше мира. Нещо, което беше минало пред очите ми, но аз, нали съм си тъп, не съм забелязал. Въпреки това на някакво несъзнателно равнище то ми беше направило впечатление. Оставих чашата от кафето в мивката и се върнах във всекидневната. Пак погледнах изрезката от вестник. От обратната страна беше поместено това: