Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Нима твърдите, че тя не е трябвало да идва?

— Точнотоватвърдя. Неетрябвалодаидва. Виенемислитезанищоосвензасебеси.

Онемях от учудване, както държах върху коленете си уискито.

— Ностаналотостанало. Такаитаказанеявсичкоеприключило.

— Приключило ли?

— Виенямадавидитеникогавечетазижена.

— Защото мисля само за себе си ли?

— Точнотака. Защотомислитесамозасебеси. Простоизбяга.

Човекът овца стана и след като отиде при прозореца, го вдигна с една ръка и си пое от чистия въздух. Показа колко е силен.

— Неезледаотварятепрозорецавтакъвхубавденкатоднешния — каза той.

После обиколи набързо половината стая и спря пред библиотеката, като се взираше със скръстени ръце в гръбчетата на книгите. Отзад от костюма му стърчеше малка опашка. В това положение той приличаше на овца, застанала на задни крака.

— Търся един свой приятел — престраших се да обясня аз.

— Такали? — рече Човекът овца, като се извърна към мен, без да показва и капчица интерес.

— Живеел е тук. Допреди седмица.

— Незнаех.

Човекът овца застана пред камината и се зае да разбърква картите от полицата.

— Търся и овца със звезда на гърба — продължих да упорствам аз.

— Несъмявиждал — отговори Човекът овца.

Но си личеше, че знае нещо и за Плъха, и за овцата. Липсата на интерес беше прекалено изкуствена. Бързината, с която той отговаряше, беше прекалено съмнителна, гласът му — твърде неестествен.

Смених тактиката. Престорих се, че съм се отказал, прозинах се, взех от масата книгата си и я разлистих. Понацупен, Човекът овца се върна на канапето и ме загледа мълком как чета.

— Забавнолиедасечетекнига? — попита той.

— Хмм — отговорих аз.

Човекът овца замълча. Аз продължих да си чета, колкото за да го ядосам.

— Извинявайтечесеразвиках — прошепна Човекът овца. — Понякогаовцатавменичовекътвменсеразминаватиазставамтакъв. Несъмвлагалнищо. Освентоваговоритенещакоитосаналудничави.

— Не се притеснявайте — рекох аз.

— Жалкоченикогавеченямадавидитежената. Нониенямаменикаквавина.

— Хмм.

Извадих от раницата трите пакета „Ларкс“ и ги дадох на Човека овца. Той се стъписа.

— Благодаря. Никоганесъмпушилтазимарка. Ноневилитрябватнавас?

— Отказах ги — отвърнах аз.

— Дадобрестенаправили — кимна най-сериозно Човекът овца. — Наистинасамноговредни.

Той подреди внимателно пакетите с цигари в джоба върху ръкава си. Руното се изду на правоъгълна буца.

— На всяка цена трябва да се видя с приятеля си. Дошъл съм от много далеч, за да се срещна с него.

Човекът овца кимна.

— Същото важи и за овцата.

Човекът овца кимна.

— Но доколкото разбирам, вие не знаете нищо за тях, така ли?

Човекът овца поклати унило глава. Ушите му от изкуствена кожа се разклатиха нагоре-надолу. Този път отрицанието му бе далеч не така убедително, както преди.

— Местносттатукехубава — смени Човекът овца темата. — Красивпейзажхубавчиствъздух. Щевихареса.

— Да, хубаво е — съгласих се аз.

— Преззиматаеощепо-хубаво. Накъдетоидасеобърнешнищодругоосвенснягвсичкоезамръзнало. Всичкиживотниспятнямахора.

— Тук ли стоите през цялата зима?

— Ахам.

Не попитах нищо друго. Човекът овца си беше като животно. Тръгнеш ли да се приближаваш, отстъпваше, отдалечиш ли се, идва при теб. И понеже нямаше да ходя никъде, не се налагаше да бързам. Можех да карам и по-спокойно.

Човекът овца подръпна с лявата ръка пръстите на черната ръкавица върху дясната — един по един. Направи го няколко пъти и ръкавицата се изхлузи, оголвайки олющена почерняла ръка. Малка, но месеста, със стар белег от изгорено от долния край на палеца до средата на горната част на дланта.

Човекът овца го погледна, после обърна длан, за да погледне и нея. Същото движение, което правеше и Плъха. Но беше изключено Човекът овца да е Плъха. На ръст се различаваха с двайсетина сантиметра.

— Щепоостанетелитук? — попита Човекът овца.

— Не, тръгвам си веднага, щом открия приятеля си или овцата. Само заради тях съм дошъл.

— Зимататукекрасива — повтори Човекът овца. — Блещукащобяла. Всичкозамръзва.

Той се подсмихна, като изду огромните си ноздри. От устата му се показаха пожълтели зъби, два от предните липсваха. В ритъма на мислите му имаше нещо неравномерно и заради това ми се струваше, че цялата стая ту се разширява, ту се стеснява.

— Трябвадатръгвам — съобщи внезапно Човекът овца. — Благодарязацигарите.

Аз кимнах.