Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Внимание: Плъх

Обади се. Спешно е!

Хотел „Делфин“, стая 406

Върнах изрезката в книгата и се свлякох върху канапето.

И така, Плъха знаеше, че го издирвам. Въпрос: как е намерил обявата? Случайно, когато е слязъл от планината? Или е търсил нещо в течението на вестниците от няколко седмици?

И защо не се е свързал с мен? Дали вече съм се бил изнесъл от хотел „Делфин“, когато той се е натъкнал на обявата? Дали телефонът му вече не е работел?

Не. Ако е искал, Плъха все е щял да намери начин да се свърже с мен — просто не е искал. Тъй като бях отседнал в хотел „Делфин“, той е решил, че ще успея да се кача тук, значи, ако е искал да ме види, просто е трябвало да изчака или поне да остави бележка.

И така, нещата се свеждаха до следното: по една или друга причина Плъха не искаше да ме вижда. Въпреки това не ме отхвърляше. Ако не ме искаше тук, можеше да ме отпрати по най-различни начини. В края на краищата къщата си беше негова.

Докато умувах над тези две възможности, гледах как втората стрелка на часовника пъпли бавно по циферблата. Тя описа пълен кръг, а аз още не бях измислил нищо. Не проумявах какъв е центърът на всичко това.

Човекът овца знаеше нещо. Това поне беше сигурно. Някой, който беше наблюдавал появата ми на сцената, определено знаеше, че Плъха живее тук от половин година.

Всъщност поведението на Човека овца като че ли отразяваше волята на Плъха. Човекът овца беше отпратил приятелката ми, за да остана сам горе в планината. Появата му явно беше само за прикритие. Ставаше нещо странно. Това се долавяше във всичко. Щеше да се случи нещо.

Угасих осветлението, после се качих горе, легнах в леглото и погледнах луната и пасището. През една пролука между облаците надзъртаха звезди. Отворих прозореца и помирисах нощния въздух. Някъде в далечината чух през шумолящите листа вик. Странен такъв, ни на птица, ни на звяр.

Станах, отидох да потичам на пасището, взех си душ и закусих. Сутрин като сутрин. Както и предния ден, небето беше похлупено с облаци, но беше малко по-топло. Почти нямаше вероятност да завали сняг.

Облякох дънки и пуловер и отгоре яке, обух маратонки и тръгнах през пасището. Отправих се към гората на изток, където, както бях видял, се беше скрил Човекът овца, и навлязох в гъсталака. Нямаше пътека, нямаше признаци на човешки живот. От време на време се натъквах на повалена стара бреза.

Земята в гората беше равна, ако не броим дълго корито с ширина около метър, като от пресъхнал поток или изоставен окоп. Коритото лъкатушеше на километри през гората. Понякога беше хлътнало дълбоко, друг път беше плитко и бе затрупано до глезените с окапала шума.

Канавката отстъпи място на пътека по хребета, от двете страни на който имаше сухи падини. По пътеката през листата подскачаха топчести птици, които после хлътваха в гъсталака. Тук-там се червенееха диви азалии.

Вървях към час и загубих всякаква ориентация. С тази скорост едва ли някога щях да открия Човека овца. Лутах се по една суха падина, докато не чух звука на вода. Намерих реката и тръгнах надолу по течението. Ако паметта не ме подвеждаше, някъде тук трябваше да има водопад и недалеч от него беше пътят, по който се бяхме качили пеш.

След още десет минути излязох при водопада. Разплискваше се, след като се удареше в камъните в ждрелото долу, и се разтичаше на замръзнали езерца. Нямаше следа от риба, макар че няколко паднали листа описваха бавно кръгове по повърхността на езерцата. Прекосих реката, като стъпвах от камък на камък, отидох под водопада, после започнах да изкачвам хлъзгавия отсрещен бряг. Бях излязъл на пътя.

Човекът овца седеше в края на един мост и ме гледаше. Беше преметнал през рамо голяма брезентова чанта, пълна със съчки.

— Акообикалятеизтияместанищочуднодасепревърнетевпримамказамечките — каза Човекът овца. — Потияместаиманай-малкоеднатакадазнаете. Вчераследобедсенатъкнахнадиря. Аконаистинависеналагадасеразхождатенеезледасислагатекатонаснахълбоказвънче.

Човекът овца разклати звънчето, закачено на хълбока му с безопасна игла.

— Вас търсех — обясних аз, след като си поех дъх.

— Знам — рече Човекът овца. — Видяхчеметърсите.

— Защо тогава не извикахте?

— Неазавиестерешилидаметърсите. Затова се въздържах.

Човекът овца извади от джоба си цигара и я изпуши с голяма наслада. Аз седнах до него.

— Тук ли някъде живеете?

— Хмм — отвърна Човекът овца. — Нонеказвайтенаникого. Никойнезнае.

— Приятелят ми обаче знае всичко за вас.