Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Съобщението в сутрешния вестник беше кратко, само един абзац. Един приятел ми се обади по телефона и ми го прочете. Нищо особено. Можеше да го е писал и стажант-репортер, който току-що се е дипломирал и се упражнява.

Датата, някакво кръстовище, човек, който кара камион, прегазена пешеходка, разследване дали не е станало по невнимание.

Звучеше като стихчетата от вътрешната страна на корицата на списание.

— Къде е погребението? — попитах аз.

— Нямам представа — отвърна приятелят ми. — Тя имаше ли роднини?

Разбира се, че е имала роднини.

Звъннах в полицейския участък, за да издиря адреса и телефона им, после им се обадих да разбера подробности за погребението.

Майка й и баща й живееха в стар квартал в Токио. Извадих картата и отбелязах с червено карето. Навсякъде имаше линии на метрото, на трамвая и на автобуса, които се застъпваха като разкривена паяжина, целият район представляваше лабиринт от тесни улици и канавки.

В деня на погребението взех трамвая от Васеда. Слязох малко преди последната спирка. Картата се оказа точно толкова полезна, колкото глобус. Накрая се наложи да купувам пакет след пакет цигари и всеки път да моля да ме упътят.

Къщата беше обкована с дърво и бе с кафява дъсчена ограда. Дворче с малък изоставен керамичен шадраван, пълен със застояла дъждовна вода. Пръстта беше тъмна и влажна.

На шестнайсет години тя беше напуснала дома на родителите си. Сигурно затова погребението беше толкова мрачно. Присъстваха само роднини, почти всички по-възрастни. Ръководеше го по-големият й брат, който едва ли имаше и трийсет години, или това може би беше зет й.

Баща й, възнисък мъж на около петдесет и пет, носеше на ръкава си черна траурна лента. Стоеше на входа и почти не се помръдваше. Заприлича ми на улица, умита от проливен дъжд.

На тръгване наведох мълком глава, в отговор той също я наведе, без да каже и дума.

Запознах се с нея през есента преди девет години, когато бях на двайсет, а тя — на седемнайсет.

Недалеч от университета имаше малко кафене, където се заседявах с приятели. Не беше нищо особено, но винаги предлагаше някои неща: хардрок и лошо кафе.

Тя седеше все на едно и също място, облакътена на масата, и четеше. Изглеждаше някак трогателно с очилата — които наподобяваха ортодонтия — и кльощавите ръце. Кафето й винаги беше студено, пепелникът винаги преливаше от фасове.

Единственото, което се променяше, беше книгата. Тя четеше ту Мики Спилейн, ту Кензабуро Ое, ту Алън Гинсбърг. Все едно какво, само да е книга. Студентите, които влизаха и излизаха от кафенето, й даваха за малко книги, които тя изчиташе от кора до кора. Изгълтваше ги като пуканки. В ония времена хората с лекота си преотстъпваха за малко книгите и тя не страдаше от липса на четиво.

Това бяха дните на „Дорс“, „Стоунс“, „Бърдс“, „Дийп Пърпъл“ и „Муди Блус“. Във въздуха витаеше живот, макар че всичко сякаш беше застинало на ръба на краха и само чакаше някой да го побутне.

Ние с нея си разменяхме книги, разговаряхме до припадък, пиехме долнопробно уиски и правехме с нищо незабележим секс. Нали се сещате, ей такива делнични неща. През това време завесата се спускаше с трясък върху опустошението на шейсетте години.

Не си спомням как се казваше.

Мога да извадя некролога, но не е ли все тая? Забравил съм й името.

Да предположим, че срещна стари приятели и по някое време разговорът да се насочи към нея. Никой не помни името й. И да кажа: така и така, навремето имаше едно момиче, което спеше с всички, сещаш ли се, с такова и такова лице, не й помня името, но съм спал с нея много пъти, какво ли прави сега, ще бъде забавно да я срещна случайно на улицата.

„Навремето имаше едно момиче, което спеше с всички.“ Ето как й е името.

Строго погледнато, тя не спеше, разбира се, с всички. Имаше си изисквания.

Но важното в случая е, че както ще покаже и бегъл поглед върху доказателствата, тя беше готова да спи с почти всеки.

Веднъж, само веднъж съм я питал за тези нейни изисквания.

— Ами щом толкова искаш да знаеш… — подхвана тя. Минаха трийсет секунди на размисъл. — Не че ще го направя с всеки. Понякога при самата мисъл ми се отщява. Но знаеш ли, може би искам да опозная много най-различни хора. Или така светът придобива смисъл за мен.

— Като спиш с някого ли?

— Ъхъ.