Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Беше мой ред да се замисля.

— Я ми кажи тогава, това помага ли ти да проумееш нещата?

— Малко — отвърна тя.

Почти не я видях от зимата чак до лятото. Няколко пъти университетът беше блокиран и затворен, пък и аз си имах лични проблеми.

Когато на другата есен отново отидох в кафенето, клиентелата се беше сменила изцяло и момичето беше единственият човек, когото познавах по лице. Пак пускаха хардрок, но тръпката във въздуха вече я нямаше. Същите бяха само тя и лошото кафе. Свлякох се на стола срещу нея и заговорихме за старата тайфа.

Повечето момчета се бяха отказали от следването, едно се беше самоубило, друго пък беше изчезнало сякаш вдън земя. Ей такива неща.

— А ти какво прави през последната година? — попита тя.

— Какво ли не — отвърнах.

— И помъдря ли?

— Малко.

Онази вечер спах с нея за пръв път.

Не знам почти нищо за миналото й. А онова, което знам, съм го чул от някого, може би от самата нея, докато сме били в леглото. Първата година в гимназията се скарала с баща си и избягала от къщи (и от гимназията). Почти сигурен съм, че беше така. Никой не знаеше къде точно живее и как се оправя.

По цял ден седеше в някое от рок кафенетата, пиеше кафе след кафе, пушеше цигара от цигара и разлистваше книги в очакването някой да дойде и да й плати кафето и цигарите (немалка сума за такива като нас в ония дни), а после обикновено преспиваше с момчето.

И толкоз. Това е почти всичко, което знам за нея.

От онази есен до следващата пролет тя се отбиваше веднъж седмично, във вторник вечер, в жилището ми край Митака. Излапваше скромната вечеря, която приготвях, пълнеше ми пепелниците и се любеше с мен на радио, надуто до дупка на някоя от рок станциите. В сряда, след като станехме, отивахме да се разходим през гората до университетското градче на Международния християнски университет, после обядвахме в стола. Следобед пиехме слабо кафе в студентското кафене и ако времето беше хубаво, се излягахме на тревата и гледахме небето.

Тя го наричаше „нашия пикник в сряда следобед“.

— Всеки път, когато идваме тук, се чувствам като на пикник.

— Виж ти! Като на пикник?

— Ами да, паркът сякаш няма край, всички изглеждат много щастливи… — Тя седна и драсна няколко клечки кибрит, докато запали цигарата. — Слънцето се качва високо на небето, после започва да се снишава. Хората идват и си отиват. Времето тече неусетно. Като на пикник, нали?

По онова време бях на двайсет и една години, не след дълго щях да стана на двайсет и две. Не се очертаваше скоро да завърша университета, но и нямах причини да го напускам. Бях притиснат от възможно най-странните гнетящи обстоятелства. Месеци наред бях като вцепенен, не можех да направя и една-единствена крачка в някаква нова посока. Светът продължаваше да си се движи, само аз бях в застой. През есента всичко посърна, цветовете излиняваха бързо направо пред очите ми. Слънчевата светлина, миризмата на трева, и най-тихото ромолене на дъжда ми късаше нервите.

Колко пъти само съм сънувал как вечер се качвам на влака? Все един и същ сън. Нощен влак, пълен с цигарен дим и със смрад на клозет. Толкова претъпкан, че човек няма къде да застане. Всички седалки са със спечен бълвоч по тях. Единственото, което можех да направя, беше да се изправя и да сляза на гарата от влака. Но това не беше никаква гара. Беше си голо поле без нито една светеща къща наоколо. Нямаше стрелочник, нямаше часовник или разписание, нищо — ето такъв сън сънувах.

Още помня оня мрачен следобед. Двайсет и пети ноември. Листата на дърветата гинко, окапали от проливните дъждове, бяха превърнали пътеките в сухи речни корита от злато. Двамата с нея бяхме излезли да се разходим с ръце в джобовете. Не се чуваха никакви звуци, освен пукането на шумата под краката ни и пронизителните писъци на птиците.

— За какво си мислиш? — изпелтечи най-неочаквано тя.

— Всъщност за нищо — отвърнах аз.

Тя повървя още малко, после седна отстрани на пътеката и всмукна от цигарения дим.

— Винаги ли сънуваш кошмари?

— Често сънувам кошмари. Обикновено някакви гадости за улични автомати за закуски, които не ми връщат рестото.

Тя се засмя и сложи ръка върху коляното ми, но после я махна.

— Не искаш да говориш за това, нали?

— Днес не. Трудно ми е.

Тя метна недопушената цигара в пръстта и я смачка старателно с обувка.

— Не можеш да намериш сили да кажеш каквото всъщност ти се иска, това ли имаш предвид?

— Не знам — признах си.