Харуки Мураками: Преследване на дива овца

— Ходих на погребение. След него отидох в Шинджуку, сам.

Котаракът се появи изневиделица, прозина се хубаво, после скочи върху коленете й. Тя го почеса зад ушите.

— Не се налага да ми обясняваш нищо — каза ми. — Вече съм извън пейзажа.

— Не ти обяснявам. Просто разговарям.

Тя сви рамене и скри под роклята презрамката на сутиена. Лицето й беше безизразно, като снимка на град, потънал на дъното на океана.

— Нещо като позната отпреди години. Не я знаеш.

— О, така ли?

Котаракът се протегна хубаво и накрая изпуфтя.

Погледнах горящия връх на цигарата в устата си.

— Как е умряла твоята позната?

— Блъснал я е камион. Тринайсет счупени кости.

Новините в седем и бюлетинът за движението по пътищата свършиха и в ефира се завърна лекият рок. Тя остави чашата с кафето и ме погледна в лицето.

— Я ми кажи, ако умра, пак ли ще се напиеш така?

— Погребението няма нищо общо с пиенето ми. Само първите една-две чаши.

Започваше нов ден. И той горещ. През прозореца зяпаха няколко небостъргача.

— Какво ще кажеш за нещо разхладително?

Тя поклати глава.

Извадих от хладилника кутийка кола и я пресуших на един дъх.

— Беше от момичетата, които са готови да преспят с всеки.

Какъв некролог: покойната беше от момичетата, готови да преспят с всеки.

— Защо ми го казваш?

Защо ли? Нямах представа.

— Чудесно — подхвана тя от мястото, където бях млъкнал, — била е от момичетата, готови да преспят с всеки, нали така?

— Да.

— Но не и с теб, нали?

В гласа й имаше заядливи нотки. Вдигнах очи от купата със салатата.

— Така ли мислиш?

— Кой знае защо, да — промълви тя. — Не, ти не си такъв.

— Какъв?

— Знам ли, в теб има нещо. Представи си пясъчен часовник: пясъкът всеки момент ще свърши. Винаги може да се разчита, че човек като теб ще го обърне.

— Така ли?

Тя се нацупи, сетне се отпусна.

— Дошла съм да прибера другите неща. Зимното яке, шапките, вещи, които съм оставила. Подредила съм ги в кашони. Когато имаш време, нали ще ги пратиш по пощата?

— Мога да ги докарам.

Тя поклати глава.

— По-добре ги прати. Не искам да идваш. Разбираш, нали?

То оставаше да не разбирам. Говоря прекалено много, без да мисля.

— Имаш ли адреса?

— Да.

— Това беше последното, което трябваше да се направи. Извинявай, че се застоях толкова.

— А документите, с тях всичко наред ли е?

— Да. Всичко е оправено.

— Не мога да повярвам, че е толкова лесно. Мислех, че ще стане много по-трудно.

— Който не знае, си мисли така, но всъщност е много просто. Щом вече всичко е приключило. — При тези думи тя отново започна да чеше котарака по главата. — Разведеш ли се два пъти, и вече си ветеран.

Котаракът се протегна със затворени очи назад, после бързо сгуши глава върху свивката на ръката й. Метнах в мивката чашите от кафето и купата от салатата, после събрах с една квитанция трохите от солените бисквити. Очите ме боляха от ослепителното слънце.

— Направих списък с разни дребни неща. Къде се прави абонаментът за вестници, кога се хвърля боклукът и така нататък. Звънни ми, ако не разбираш нещо.

— Благодаря.

— Искаше ли деца? — попита ме най-неочаквано тя.

— Не, не мога да кажа, че някога съм искал деца.

— От известно време си мисля за това. Като гледам обаче как завърши всичко, може би така е по-добре. Но ако имахме дете, сигурно нямаше да се стигне дотук, как мислиш?

— Има много семейства с деца, които също се развеждат.

— Вероятно си прав — каза тя, като си играеше със запалката ми. — И досега те обичам. Но това вече не е от значение, нали? Самата аз го знам прекрасно.

Щом тя си тръгна, изгълтах още една кола, после си взех горещ душ и се обръснах. Почти всичко ми беше на дъното: шампоанът, кремът за бръснене, сапунът.

Излязох изпод душа — подсуших си косата, намазах се с крем за тяло, изчистих си ушите. После — в кухнята, за да претопля последното кафе. Колкото да открия: от другата страна на масата не седеше никой. Вторачих се в стола, където не седеше никой, и се почувствах като малко дете в картина на Де Кирико, оставено сам-само в чужда държава. Не бях, разбира се, малко дете. Реших да не мисля за това и си изпих бавно кафето с цигара.

За човек, който не е спал двайсет и четири часа, се чувствах изненадващо буден. Тялото ми беше страшно замаяно, но умът ми продължаваше да се рее бързо като неспокойна водна твар из лъкатушещите фарватери на съзнанието ми.