Харуки Мураками - Преследване на дива овца

На шестнайсетата крачка спрях, отворих очи и както винаги, видях, че съм точно пред ръкохватката на входната ми врата. Извадих от пощенската кутия вестници и два плика, трупали се в продължение на два дни, и ги пъхнах под мишница. После взех от дълбините на джоба си ключовете и след като се наведох, допрях чело до ледената метална врата. Някъде иззад ушите ми: щрак. Аз — вата, наквасена в алкохол. Със съвсем мъничко власт над сетивата.

Страхотно.

Вратата, отворена някъде на една трета — проврях се и я затворих. В антрето цареше мъртвешка тишина. Беше по-тихо, отколкото би трябвало да бъде.

Точно тогава забелязах в краката си червените обувки без ток. Червени обувки без ток, които бях виждали преди. Пъхнати между калните ми маратонки и чифта евтини плажни сандали като коледен подарък, получен не навреме. Около тях като прах витаеше тишина.

Тя се беше отпуснала на кухненската маса с чело върху ръцете си и профил, скрит зад права черна коса. Между кичурите се подаваше малко от бялата шия без тен, през отворения ръкав на басмената рокля, която не бях виждал никога — късче презрамка на сутиен.

Съблякох сакото, разхлабих черната вратовръзка, свалих си часовника, а през цялото това време тя дори не трепна. Докато гледах гърба й, ме плиснаха спомени. Спомени от времето, преди да я срещна.

— Е — казах с глас, който сякаш не беше моят, и звукът изсвистя като през тръба.

Както и очаквах, отговор не последва. Тя можеше да спи, можеше и да плаче, можеше да е мъртва.

Седнах срещу нея и разтърках очи. Масата беше разделена от къс слънчев лъч: аз в светлината, тя в сянката. Безцветна сянка. На масата имаше изсъхнало мушкато в саксия. Навън някой миеше улицата. Плисък по настилката, миризма на мокър асфалт.

— Искаш ли кафе?

Никакъв отговор.

Станах и отидох да смеля кафе за две чаши. След като го смлях, ми хрумна, че всъщност ми се пие изстуден чай. Винаги се сещам прекалено късно.

По транзистора пуснаха едно след друго две безвредни поп песни. Точно като за сутрин. За десет години светът почти не се беше променил. Други бяха само певците и заглавията на песните. И възрастта ми.

Водата кипна. Изключих газта, оставих водата да поизстине трийсет секунди, излях я върху кафето. Гранулите поеха каквото можеха да поемат и бавно набъбнаха, изпълвайки стаята с ухание.

— От снощи ли си тук? — попитах, както държах чайника.

Съвсем леко кимване.

— И си ме чакала през цялото време?

Никакъв отговор.

От кипналата вода и силното слънце в стаята имаше пара. Затворих прозореца и включих климатика, после сложих на масата двете чаши кафе.

— Пий — подканих, след като си възвърнах гласа.

Мълчание.

— Ще е по-добре, ако пийнеш нещо.

Минаха трийсет секунди, докато тя вдигна бавно и полека глава и погледна разсеяно растението в саксията. По мокрите й страни се бяха залепили няколко тънки кичура коса, около нея витаеше някаква влажна аура.

— Не ми обръщай внимание — каза тя. — Не исках да плача.

Подадох й кутията с хартиени салфетки. Тя си избърса носа, после махна косата от бузите си.

— Всъщност смятах да си тръгна преди да си се прибрал. Не исках да те виждам.

— Но виждам, че си се отказала.

— А, не. Не ми се ходеше никъде. Но ти не се притеснявай, ей сега си тръгвам.

— Пийни поне кафе, де.

Настроих радиото на бюлетина за уличното движение, както пиех кафето и отварях двете писма. В едното беше пъхната реклама на магазин за мебели, където имало намаление на всичко от двайсет на сто. Второто беше писмо от човек, за когото не исках да мисля, камо ли да му чета писмата. Намачках ги и ги метнах в кошчето, после си взех от остатъците солени бисквити. Тя притисна длани до чашата с кафето, сякаш за да се стопли, и впери очи в мен, както бе допряла леко устна до ръба на чашата.

— В хладилника има салата — съобщи ми.

— Салата ли?

— Домати и зелен боб. Нямаше друго. Краставиците се бяха развалили и ги изхвърлих.

— А!

Отидох при хладилника и извадих синята стъклена окинавска салатиера, после поръсих салатата с последните капки в шишето с оцета и олиото. Доматите и зеленият боб наподобяваха леденостудени сенки. Безвкусни сенки. Кафето и бисквитите също нямаха вкус. Дали не беше от сутрешното слънце? Светлината на сутринта разлага всичко. Оставих преполовеното кафе, извадих от джоба си огъната цигара и я запалих с кибрит, който виждах за пръв път. Върхът на цигарата изпука сухо, а лавандуловият дим изрисува в сутрешната светлина сложна плетеница.