Харуки Мураками - Преследване на дива овца

За нея вече бях изгубен. И да ме обичаше още, вече нямаше никакво значение. Бяхме свикнали прекалено много с ролите си. Тя го разбираше инстинктивно, аз го знаех от опит. Надежда нямаше.

И така тя изчезна завинаги заедно с комбинезона си. Някои неща се забравят, някои неща изчезват, някои неща умират. Но като цяло това едва ли можеше да се нарече трагедия.

24 юли 8,25 ч.

Погледнах цифрите върху дигиталния часовник, затворих очи и заспах.

Да спиш с жена: в съзнанието ти това може да изглежда изключително важно, може да изглежда и като нищо особено. Което идва само да подскаже, че има секс като изцеление (по-точно, като самоизцеление) и има секс като забавление.

Има секс, който от самото начало до края е самоусъвършенстване, и има секс, който не е нищо повече от убиване на време, секс, в началото лекуващ и накрая превръщащ се в нещо, което правиш само поради липса на по-добро, и обратното. Половият живот при човека — как ли да се изразя? — се различава съществено от половия живот на кита.

Ние не сме китове — и това е единствената важна тема в основата на половия ни живот.

Когато бях малък, на трийсет минути с колело от нас имаше аквариум. Там постоянно цареше вледеняваща аквариумна тишина, нарушавана само от време на време от някой плисък. Направо си чувствах как Звярът от Черната лагуна диша в някое потънало в сумрак кътче.

Из огромното езеро се въртяха и въртяха пасажи риба тон. Есетрите пореха тесния си фарватер, пираните забиваха остри като бръснач зъби в парчета месо, змиорките свистяха и искряха като да̀ли на късо електрически крушки.

Аквариумът гъмжеше и от безброй други риби, всички с различни имена, люспи и хриле. Не проумявах защо, да го вземат мътните, трябва да има толкова много видове риби.

В аквариума нямаше, разбира се, китове. Кит нямаше да се побере, дори и да събореха всички стени и да оставеха само един огромен аквариум. Затова пък имаше изложен китов полов член. Ако щете, нещо като символ.

И така, прекарах най-впечатлителните си момчешки години в това да гледам не кит, а китов полов член. Щом се уморях да се разхождам по леденостудените пътеки в аквариума, се прокрадвах до мястото си на пейката в притихналата високотаванна застиналост на изложбената зала и часове наред съзерцавах този китов полов член.

Понякога ми приличаше на мъничка спаружена палма, друг път — на огромен житен клас. Всъщност, ако не беше табелата — ГЕНИТАЛИИ НА МЪЖКИ КИТ, никой нямаше да се досети, че това е китов полов член. Наподобяваше по-скоро артефакт, изваден при разкопки от пустинята в Централна Азия, отколкото нещо, появило се в океана на Антарктика. Не приличаше на моя полов член, на никой член, който бях виждал. И което беше още по-лошо, отсеченият полов член излъчваше някаква особена, неизразима аура на тъга.

Той, този грамаден китов полов член, се върна при мен, след като спах за пръв път с момиче. Каква приумица на съдбата, какви мъчителни околосветски пътешествия го бяха донесли в тази прилична на пещера изложбена зала. Сърцето ми се свиваше само като си помислех за това. Чувствах се така, сякаш нямах никаква надежда на тоя свят. Но бях само на седемнайсет, очевидно твърде млад, за да се откажа от всичко. Точно тогава осъзнах онова, което носех в съзнанието си още от онова време.

А то беше, че не съм кит.

Сега, докато лежах с новото си гадже и прокарвах пръсти през косата й, мислех страшно много за китове.

В аквариума на паметта ми винаги беше късна есен. Стъклото на аквариумите е студено. Облечен съм в дебел пуловер. Морето зад големия панорамен прозорец на изложбената зала е тъмно като олово, безбройните зайчета по вълните наподобяват дантелени яки по роклите на момичета.

— За какво си мислиш? — попита ме тя.

— За нещо от далечното минало — отговорих.

Тя беше на двайсет и една години, с привлекателно стройно тяло и най-пленителните, съвършено оформени уши. Работеше ту като коректорка в малко издателство, ту като модел за реклами със снимки на уши, ту като момиче на повикване в дискретен клуб само за близки приятели. Нямах представа коя работа смята за основна. Тя също.

Въпреки това, ако се съди от онова, което й беше най-присъщо, бих казал, че призванието й бе да е модел за снимки на уши. Тя беше съгласна с мен. И това беше прекрасно, докато човек не си дадеше сметка колко ограничени са възможностите на модел, снимащ само ушите си, колко убийствени са общественото положение и заплащането. За средностатистическия рекламаджия, гримьор или оператор тя не беше нищо повече от „притежателка на уши“. Ако не броим ушите, умът и тялото й изобщо не влизаха в пейзажа, бяха загърбени, не съществуваха.