Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Свръщам зад ъгъла — подхванах аз, — точно когато някой пред мен завива зад следващия ъгъл. Не виждам как изглежда. Зървам само за миг белите му пешове. Но белотата на пешовете се врязва неизличимо в съзнанието ми. Изпитвали ли сте го?

— Струва ми се, че да.

— Точно такова чувство изпитвам от ушите ви.

Отново продължихме да се храним в мълчание. Сипах й вино, налях и на себе си.

— Значи си представяте не гледката, а усещането, така ли? — попита тя.

— Да.

— Изпитвали ли сте го и друг път?

Позамислих се и поклатих глава.

— Не, струва ми се, че не.

— Значи всичко е заради ушите ми.

— Не бих се заклел. Не мога да бъда сигурен. Никога не съм чувал формата на нечии уши да възбужда някого по този начин.

— Познавам човек, който кихаше всеки път, щом видеше носа на Фара Фосет. В кихането има силен психологически ефект. Веднъж появи ли се връзка между причина и следствие, няма отърване.

— Не съм специалист по носа на Фара Фосет — отвърнах и отпих от виното.

После забравих какво съм искал да кажа.

— Нямахте предвид точно това, нали? — попита тя.

— Не, не точно това — потвърдих. — Усещането, което изпитвам, е ужасно нефокусирано, но и много силно. — Показах й, като разперих ръце на един метър, после скъсих разстоянието на пет сантиметра. — Опасявам се, че не обяснявам добре.

— Концентрирано явление, основаващо се на неясни подбуди.

— Именно — рекох аз. — Вие сте седем пъти по-умна от мен.

— Карам кореспондентски курс.

— Кореспондентски курс ли?

— Да, по психология.

Разделихме си каквото беше останало от pate. Сега вече съвсем се обърках.

— Още ли не сте я схванали? Връзката между моите уши и вашите чувства?

— С една дума — не — потвърдих аз. — В смисъл още не съм проумял докрай дали ме привличат именно ушите ви, или нещо друго у вас ме привлича чрез ушите.

Тя долепи длани до масата и поклати леко глава.

— Какви са тези ваши чувства? От добрите, или от лошите?

— Нито добри, нито лоши. Или и добри, и лоши. Не мога да кажа.

Тя стисна чашата между дланите си и ме погледна право в лицето.

— Явно трябва да се учите още как да изразявате чувствата си.

— Не бих казал и че съм особено добър в разчитането им — признах си.

При тези думи тя се усмихна.

— Както и да е. Струва ми се, че схващам какво имате предвид.

— В такъв случай какво да правя?

Много дълго тя не каза нищо. Имаше вид на човек, който си мисли за съвсем друго. Върху масата имаше пет празни чинии — съзвездие от пет угаснали планети.

— Вижте какво — сложи тя край на мълчанието. — Според мен трябва да се сприятелим. Стига да нямате нищо против, де.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърнах аз.

— Имам предвид да се сприятелим много — допълни тя.

Аз кимнах.

И така, ние се сприятелихме много. Някакви си трийсетина минути след като се запознахме.

— Като близък приятел искам да ви питам две неща — рекох аз.

— Питайте.

— Първо, защо не си показвате ушите? Второ, ушите ви оказвали ли са някакво въздействие на друг, освен на мен?

Тя не отговори, само плъзна очи по дланите си, допрени до масата.

— На някои — да — потвърди тихо.

— На някои ли?

— Естествено. Иначе казано, свикнала съм повече със своя „Аз“, който не си показва ушите.

— А това означава, че „Аз“-ът ви, когато си показвате ушите, е по-различен от „Аз“-а, който не си показва ушите.

— Нещо такова.

Двама от сервитьорите вдигнаха чиниите и донесоха супата.

— Имате ли нещо против да ми разкажете за своя „Аз“, който си показва ушите?

— Беше много отдавна, съмнявам се, че ще успея да го разкажа добре. Истината е, че от двайсетгодишна не съм си показвала ушите.

— Когато обаче сте позирали за онази реклама, сте ги показали, нали?

— Да — потвърди тя, — но не истинските.

— Не истинските уши ли?

— Тези са блокирани.

Гребнах два пъти от супата и погледнах момичето.

— Разкажете ми още нещо за „блокираните“ си уши.

— Блокираните уши са мъртви уши. Убих собствените си уши. По-точно, съвсем съзнателно прекъснах връзката… Разбирате ли?

Не, не я разбирах.

— Ами тогава питайте — подкани тя.

— Какво искате да кажете с това, че сте убили ушите си — направили сте така, че да не чувате ли?

— Не, чувам си съвсем добре. Но въпреки това ушите ми са мъртви. Сигурно и вие можете да го направите.

Тя остави лъжицата, изправи гръб, вдигна с пет сантиметра рамене, издаде брадичка много напред, постоя така десетина секунди и най-неочаквано отпусна рамене.