Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Това пък какво е сега? — попита той.

— Просто ми е любопитно, нищо повече. Изумителни уши.

— Да, ушите си ги бива, но самото момиче не е нищо особено. Ако ти се иска нещо младо, мога да те запозная с модела с банския костюм, който снимах онзи ден.

Отказах, записах си името и номера на ушите, благодарих на фотографа и затворих.

Два часът, шест часът, десет часът: отново и отново се опитвах да се свържа по телефона, но не вдигаше никой. Момичето очевидно си живееше своя живот.

Най-после я открих в десет на другата сутрин. Представих се набързо, после добавих, че трябва да поговорим по работа, свързана с рекламата, и дали тя има нещо против да вечеряме заедно.

— Но на мен ми казаха, че всичко е готово — отвърна тя.

— Да, готово е — потвърдих.

Момичето явно се постъписа, но не продължи да разпитва. Уговорихме си среща за другата вечер.

Обадих се да запазя маса в най-тежкия френски ресторант, който знаех. На булевард „Аояма“. После извадих чисто нова риза, избрах старателно вратовръзка и си сложих сако, което бях обличал само два пъти.

Точно както ме беше предупредил фотографът, момичето не беше нищо особено. Грозновато облекло, грозноват вид. Все едно беше от хора на второразреден девически колеж. Но лично мен това не ме вълнуваше кой знае колко. Ако нещо ме разочарова, то това беше, че тя криеше ушите си зад правата завеса на косата.

— Криете ушите си — казах нехайно.

— Да — отвърна тя нехайно.

Бяхме дошли по-рано и бяхме първите в ресторанта. Светлините бяха приглушени, при нас дойде сервитьор, който запали с дълга клечка кибрит червената свещ на масата, а оберкелнерът плъзна по салфетките и приборите рибешки очи, за да се увери, че всичко си е на мястото. Рибената кост на дъбовия паркет беше лъсната до блясък, докато вървеше, сервитьорът потракваше с токове. Обувките му изглеждаха къде-къде по-скъпи от моите. Току-що откъснати розови пъпки във вазите, съвременни маслени платна — оригинали — по белите стени.

Погледнах листа с вината и избрах пивко бяло вино, а за предястие pate de canard, terrine de dorade и foie de baudroie a creme fraiche. След напрегнато проучване на листа с менюто тя поръча potage tortue, salade verte и mousse de sole, аз пък си взех potage d’oursin, roti de veau avec gamie persil и salade de tomate. Така замина половинмесечната ми заплата.

— Какво хубаво място — каза тя. — Често ли идвате тук?

— Само от време на време, по работа — отговорих аз. — Истината е, че когато съм сам, обикновено не ходя по ресторанти. Ходя най-вече по закусвални и ям и пия каквото им се намира. Така е по-лесно. Не се налага да умувам излишно.

— И, какво ядете обикновено по тези закусвални?

— Какво ли не. Доста често омлети и сандвичи.

— Омлети и сандвичи — повтори тя. — Всеки ден ядете по закусвалните омлети и сандвичи?

— Не всеки ден. През три-четири дни си готвя.

— Значи от три дни два ядете омлети и сандвичи.

— Сигурно — отвърнах.

— Защо омлети и сандвичи?

— В що-годе приличните закусвални правят вкусни омлети и сандвичи.

— Хмм — рече тя. — Доста странно.

— Няма нищо странно.

Не знаех как да се измъкна от този разговор, затова продължих да седя в мълчание и да се любувам на пепелта в пепелника.

Тя се извърна към сока.

— Хайде да поговорим по работа.

— Както вече ви казах вчера, рекламата е готова. Няма проблеми. Нямам какво да кажа.

Тя извади от дамската си чанта тънка ароматизирана цигара, запали я с кибрита на ресторанта и ме погледна така, сякаш питаше: „Е, и?“

Тъкмо да отговоря, когато оберкелнерът дойде на масата ни. Показа ми етикета на виното, хилеше се така, сякаш държеше снимка на родния си син. Аз кимнах. Той махна с приятно „пук“ тапата, после сипа няколко глътки в чашата ми. Виното беше с вкус като цената на цялата вечеря.

Оберкелнерът се отдръпна и на негово място се появи сервитьор, който сложи на масата трите предястия и пред всеки от нас по една малка чинийка. След като той се отдалечи и ни остави сами, аз изпелтечих:

— Трябваше да видя ушите ви.

Тя не каза и дума и продължи да си слага pate и foie de baudroie. Отпи от виното.

— Извинявайте, че ви се натрапих — допълних за всеки случай.

Тя се усмихна едва доловимо.

— Хубавата френска кухня изобщо не е натрапване.

— Притеснявате ли се, че обсъждаме ушите ви?

— Всъщност не. Зависи от подхода при обсъждането — поклати тя глава и доближи вилицата до устата си. — Кажете ми направо, защото това е любимият ми подход.

Отпихме мълком от виното и продължихме да се храним.