Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Покрай празния стол отпред се сетих за един американски роман, който бях чел преди време. След като жената си тръгва, мъжът държи един неин комбинезон, метнат на стола. Сега, като се замислих, ми се видя логично. Е, да, това нямаше да оправи нищо, но все пак беше за предпочитане пред издъхващото мушкато, което ме зяпаше. Пък и котаракът сигурно щеше да се чувства по-добре, ако наоколо имаше нейни вещи.

Проверих в спалнята — отворих всичките й чекмеджета, всичките празни. Само прояден от молците шал, три закачалки за дрехи и пакетче нафталин. Нямаше ги козметиката й, тоалетните принадлежности, ролките за коса, четката за зъби, сешоарът, разните му там хапчета, ботушите, сандалите, чехлите, кутиите за шапки, аксесоарите, дамските чанти, саковете, куфарите, портмонетата, безупречно подредените й бельо и чорапи, къси и дълги, писмата, всичко с поне някаква миризма на жена. Тя сигурно беше избърсала и отпечатъците си от пръсти. Нямаше ги и една трета от книгите и грамофонните плочи — всичко, което тя си беше купувала или й бях подарявал.

Всичките й снимки до последната във фотоалбумите бяха махнати. Фотографиите, на които бяхме двамата, бяха изрязани: частите, на които беше тя, бяха старателно подравнени отстрани и на тях беше останал само моят образ. Снимките, на които бях сам или на които имаше планини, реки, сърни и котки, си стояха непокътнати. Три албума, претопени в преработено минало. Сякаш съм бил сам, когато съм се родил, сам през всичките си дни и ще продължа сам и нататък.

Комбинезон! Тя можеше да остави поне един комбинезон!

Това беше неин избор и изборът й беше да не остави и една-единствена следа. Можех или да се примиря, или, както според мен искаше тя, да си втълпя, че изобщо не е съществувала. Щом не е съществувала, значи не е съществувал и комбинезонът й.

Изчистих пепелника, пак си помислих за комбинезона й, после се отказах и се приготвих за сън.

Беше минал един месец, откакто се съгласих да се разведем и тя се изнесе. Един немесец. Несъсредоточен и непочувстван, не месец, а хладна протоплазма.

Дните отминаваха, а не се променяше нищо, нищичко. Ставах в седем, препичах си филия и си правех кафе, отивах на работа, вечерях навън, пийвах едно-две, прибирах се, четях към час в леглото, гасях лампата и заспивах. В събота и неделя вместо да ходя на работа, още от сутринта убивах времето, като обикалях кината. После вечерях и пийвах едно-две, четях и заспивах — сам. И това продължаваше все в същия неизменен вид: напредвах през месеца така, както хората зачеркват един след друг дните върху календара.

В известен смисъл изчезването й се дължеше на обстоятелства, над които нямах власт. Дето е думата, станалото — станало. Нямаше значение как сме изживели последните четири години. Точно както и снимките, махнати от албумите.

Нямаше значение и че тя отдавна спи с мой приятел и един прекрасен ден се вдигна и отиде да живее с него. Всичко това си беше съвсем възможно. Такива неща се случват доста често, защо да смятам за нещо необичайно това, че тя ме е напуснала? Както и да го погледнеш, тя трябваше да си реши сама.

— Както и да го погледнеш, трябва да си решиш сама — казах аз.

Една неделя следобед отварях припряно кутийка бира, когато тя ми го сервира. Каза, че искала развод.

— Значи ти е безразлично, така ли? — попита ме, като изричаше бавно думите.

— Не, не ми е безразлично — отвърнах. — Казах само, че трябва да си решиш ти.

— Ако искаш да знаеш, истината е, че не искам да те оставям — рече тя след малко.

— Ами тогава не ме оставяй — отговорих.

— Но ако остана с теб, съм като в задънена улица.

Не каза нищо повече, но аз знаех какво има предвид. След няколко месеца щях да стана на трийсет, а тя — на двайсет и шест. А ако отчетем необятността на онова, което ни оставаше от живота, основите, които бяхме заложили, не ставаха почти за нищо. Единственото, което бяхме правили през четирите години заедно, беше да си изяждаме спестяванията.

Предполагам, че виновен бях най-вече аз. Вероятно изобщо не е трябвало да се женя. Най-малкото за нея.

В началото жена ми смяташе, че именно тя е негодна за общуване, и ме караше от двамата аз да поема тази функция. Живеехме относително добре, всеки в съответната му роля. Но тъкмо решихме, че сме постигнали някакво устойчиво състояние, когато нещо се прекърши. Нещо съвсем дребно, което обаче така и не възстановихме. Вървяхме мирно и кротко по дълга задънена улица. Това беше нашият край.