Харуки Мураками - Преследване на дива овца

Някъде наблизо изхвърчаха две птици, които бяха погълнати от безоблачното небе. Наблюдавахме ги, докато се скриха от поглед. После тя започна да чертае с пръчка върху пръстта някакви неразбираеми рисунки.

— Когато спя с теб, понякога съм много самотна.

— Съжалявам, че заради мен се чувстваш така — казах й.

— Ти нямаш никаква вина. Не е като да мислиш за друга жена, докато правим секс. Пък и не е ли все едно? Просто… — Тя млъкна насред изречението и прокара бавно три прави черти върху земята. — Ох, и аз не знам.

— Изобщо не съм искал да те прекъсвам — обясних след малко. — И аз не знам какво ме прихваща. Опитвам се как ли не да разбера. Не искам да раздухвам прекалено нещата, но не искам и да се преструвам, че няма нищо. Иска се време.

— Колко време?

— Знам ли! Може би една година, а може и десет.

Тя метна пръчката на земята и се изправи, като изтръска сухите тревички по якето си.

— Десет години ли? Я стига, звучи като цяла вечност.

— Може би — отвърнах.

Отидохме през гората в студентското градче на Международния християнски университет, седнахме в кафенето и започнахме да ядем хотдог. Беше два следобед и по телевизора в кафенето току се мяркаше снимката на Юкио Мишима. Копчето за звука беше счупено и почти не разбирахме какво говорят, но и не ни вълнуваше особено. Един от студентите стъпи на стол и се опита да оправи звука, но накрая се отказа и си тръгна.

— Искам те — казах аз.

— Добре — отвърна тя.

И така, пак пъхнахме ръце в джобовете на якетата и се отправихме бавно към жилището.

Събудих се от тихите й хлипове, тънкото й тяло трепереше под завивките. Включих печката и погледнах часовника. Два след полунощ. Насред небето грееше стряскащо бяла луна.

Изчаках я да спре да плаче, после сложих чайника на печката. Едно пакетче чай за двамата. Без захар, без лимон, само горещ чай. После запалих две цигари и й подадох едната. Тя всмукна от дима и се задави бързо три пъти, след това се закашля.

— Я ми кажи, мислил ли си някога да ме убиеш? — попита ме.

— Теб ли?

— Да.

— Защо ме питаш такива неща?

Все така стиснала цигарата между устните си, тя разтърка с върха на пръста клепача си.

— Ей така, без причина.

— Не, никога — отговорих.

— Честно ли?

— Честно. Защо ми е да те убивам?

— О, сигурно си прав — рече тя. — Там си помислих за миг, че сигурно няма да е толкова лошо да ме убие някой. Докато спя непробудно например.

— Май не съм от хората, които извършват убийства.

— О?

— Поне доколкото знам.

Тя се засмя. Угаси цигарата, изпи си чая, после пак запали цигара.

— Ще живея до двайсет и пет години — оповести, — после ще умра.

През юли осем години по-късно беше мъртва на двайсет и шест години.

Изчаках съсъка на сгъстения въздух от вратата на асансьора, която се затвори след мен, и стиснах очи. След това събрах парчетиите от съзнанието си и пристъпих, за да направя шестнайсетте крачки по коридора до вратата на жилището ми. Точно шестнайсет крачки със затворени очи. Ни повече, ни по-малко. С глава, куха от уискито, с уста, воняща на цигари.

Колкото и да съм пиян, мога да направя тези шестнайсет крачки по права, сякаш прокарана с линия черта. Плодовете на дълги години безсмислена самодисциплина. Пиян ли съм, отмятам назад рамене, изправям гръб, вдигам високо глава и си поемам дълбоко от прохладния сутрешен въздух в бетонния коридор. После затварям очи и правя шестнайсет крачки през мъглата на уискито.

В очертанията на този свят от шестнайсет крачки нося титлата „Най-възпитаният от всички пияници“. Лесно постижение. Човек просто трябва да приеме, че е пиян, и толкоз.

Без „ако“, без „и“, без „но“. Само признанието: „Аз съм пиян“ — и готово!

Това е достатъчно, за да стана Най-възпитаният пияница. Най-ранобудният, последният трамвай по моста.

Пет, шест, седем…

На осмата крачка спрях, отворих очи и си поех дълбоко въздух. Леко бучене в ушите. Като морски ветрец, който свисти през ръждива телена ограда. Сега, като се замисля, кога ли за последно съм бил на плажа?

Чакай да помисля. Двайсет и четвърти юли, шест и половина сутринта. Точно време като за плаж, идеалното време на деня. За плаж, още неосквернен от хора. Стъпки на птици, разпилени край прибоя като борови иглички след поривист вятър.

Плажът, хмм…

Пак тръгнах. Остави го плажа. Това е отминало преди цяла вечност.