Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Но ти знаеш, че това не е истинското ми „Аз“ — обичаше да казва тя. — Аз съм ушите си, ушите ми — това съм аз.

И коректорското й „Аз“, и нейното „Аз“ на момиче на повикване не показваха и за миг ушите й на другите.

— Защото те не са истинското ми „Аз“ — обясняваше тя.

Офисът на клуба й за момичета на повикване, регистриран за пред хората като „клуб на талантите“, се намираше в Акасака и беше собственост на англичанка с побеляла коса, която всички наричаха госпожа Х. Живееше в Япония от трийсет години, говореше свободно японски и знаеше повечето основни китайски букви.

На около петстотин метра от клуба за момичета на повикване госпожа Х беше открила женско английско училище, където набираше за клуба обещаващи лица. И обратното, много от момичетата на повикване посещаваха английското й училище. На по-ниски цени, разбира се.

Госпожа Х се обръщаше към всичките си момичета на повикване със „скъпа“. Това нейно „скъпа“ беше нежно като пролетен следобед.

— На всяка цена си сложи хубаво бельо, скъпа. И никакви чорапогащници. — Или: — Ти пиеш чая със сметана, нали, скъпа?

Имаше непоклатими разбирания за клиентите си. Те бяха богати бизнесмени, прехвърлили четирийсетте и петдесетте. Две трети чужденци, останалите японци. Госпожа Х недолюбваше политиците, старците, извратените типове и бедните.

Държеше десетина тънкостеблени красавици, но от целия букет новото ми гадже беше най-непривлекателният цвят. Като момиче на повикване тя си изглеждаше най-обикновена. Всъщност със скрити уши беше грозновата. Не проумявах защо госпожа Х се е спряла на нея. Може би беше открила в грозотата й някакъв особен блясък или пък смяташе, че е хубаво да разполага и с едно грозновато момиче. При всички положения госпожа Х си беше направила добре сметката и моето гадже бързо беше привлякло няколко постоянни клиенти. Слагаше най-обикновени дрехи, най-обикновен грим, най-обикновено бельо и най-обикновен парфюм, когато тръгваше към „Хилтън“, „Окура“ или „Принс“, за да преспи с един-двама мъже на седмица и да изкара пари, които да й стигнат за цял месец.

Половината от останалите нощи спеше с мен безплатно. Нямах представа къде прекарва другата половина.

Животът й като коректорка на половин щат в издателство беше по-нормален. Три дни в седмицата тя ходеше в Канда, на третия етаж на малка административна сграда и от девет до пет четеше коректури, правеше чай и тичаше долу (в сградата нямаше асансьор) да купи гумички за триене. Пращаха все нея не защото някой й имаше зъб, а защото тя беше единствената неомъжена жена във фирмата. Променяше се като хамелеон според мястото и обстоятелствата и можеше, когато си пожелае, да извади на показ и да направлява онзи свой блясък.

Запознах се с нея (или по-скоро с ушите й) веднага след като се разделих с жена си. Беше началото на август. Сътрудничех на една фирма за компютърен софтуер, за която правех реклами, и именно тя ме изправи, така да се каже, лице в лице с ушите й.

Директорът на рекламната фирма, на която беше възложена поръчката, сложи на бюрото ми предложението и три големи черно-бели снимки и ми каза до седмица да подготвя три варианта. И на трите снимки имаше огромно ухо, заснето в близък план.

Ухо ли?

— Защо ухо? — попитах аз.

— Знае ли човек? Не е ли все едно? Ухо като ухо. Разполагаш с една седмица, през която да мислиш за уши.

И така, цяла седмица съзерцавах ухото. Залепих на стената пред бюрото ми трите огромни уши и по цял ден, докато пушех, пиех кафе и си режех ноктите, се потапях в тези уши.

Изпълних поръчката за една седмица, но снимките на ухото си останаха залепени на стената. Отчасти ме мързеше да ги свалям, отчасти бях свикнал с тях. Но истинската причина да не махам снимките беше, че тези уши ме държаха като в плен. Те бяха образът мечта на ухо. Самото въплъщение, образецът на уши. За пръв път уголемена част от човешкото тяло (включително на гениталии, разбира се) ме привличаше толкова силно. Те наподобяваха някакъв огромен водовъртеж на съдбата, който ме всмукваше.

Плоскостта на снимката беше прорязана от изумително дръзка извивка, други пък извивки образуваха нежен филигран от едва доловима сянка, а трети проследяваха като древен стенопис преданията на отминала епоха. Но по красота и желание гъвкавата плът на меката долна част ги превъзхождаше, надминаваше всички тях.

След няколко дни се обадих на фотографа, за да му поискам името и телефонния номер на тези уши.