Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Разбира се.

— Тогава ги показвай — рекох й. — Защо да се мъчиш и да търпиш такава скука.

Тя ме погледна страшно сериозно и отвърна:

— Ти не разбираш нищо.

Със сигурност имаше доста неща, които изобщо не разбирах.

Например защо тя се отнасяше по-различно към мен. Да ме убиеш, не можех да повярвам, че по какъвто и да е начин съм по-добър или различен от когото и да било.

Но когато й го казах, тя само се засмя.

— Наистина е много просто — каза ми. — Ти ме намери. Това е най-основателната причина.

— Ами ако те беше намерил някой друг?

— Поне засега ме искаш ти. Пък и си много по-готин, отколкото си мислиш.

— Защо трябва да си го мисля? — озадачих се аз.

— Защото живееш само наполовина — обясни тя припряно. — Другата половина още стои неотпушена.

— Хмм.

— В това отношение приличаш малко на мен. Аз завися от ушите си, а при теб само едната ти половина живее истински. Със сигурност изглежда така, нали?

— Дори и да беше така, останалата ми половина изобщо не може да се сравнява с ушите ти.

— Сигурно е така — усмихна се тя. — Ти няма откъде да знаеш, нали?

И с тази усмивка тя вдигна косата си и разкопча блузата.

Онзи септемврийски следобед към края на лятото си бях взел почивен ден и лежах заедно с нея — галех я по косата и си мислех за китовия полов член. Морето, тъмно, оловносиво. Поривист вятър, който блъска по прозореца на аквариума. Високият таван, безлюдната изложбена зала. Половият член, отрязан завинаги от кита, безвъзвратно изгубил смисъла си на китов полов член.

После мислите ми пак се завъртяха около комбинезона на жена ми. Всъщност комбинезон нямаше. Само заседнал в главата ми смътен образ на комбинезон, метнат на облегалката на стол. Не помнех какво означава той за мен. Дали през цялото това време някой друг беше живял живота ми?

— Я ми кажи, ти не носиш комбинезон, нали? — попитах гаджето си.

Тя вдигна глава от рамото ми и ме погледна недоумяващо.

— Нямам комбинезони.

— Хмм — казах аз.

— Но ако смяташ, че ще ти бъде по-приятно, ако…

— Не, друго имах предвид — прекъснах я бързо. — Не те питах заради това.

— Наистина няма нищо срамно. Покрай работата съм свикнала с такива неща. Изобщо няма да се притесня.

— Не искам от теб нищо — рекох й аз. — Да ти призная, единственото, от което имам нужда, си ти и ушите ти, нищо повече.

Тя се понацупи, поклати глава и притисна чело до рамото ми. След най-много петнайсетина секунди ме погледна отново.

— Слушай, след десет минути ще ти се обадят по важна работа.

— Ще ми се обадят ли? — погледнах аз телефонния апарат до леглото.

— Точно така, телефонът ще иззвъни.

— Можеш да познаеш ли?

— Мога.

Тя отпусна глава върху гърдите ми и запали цигара. След миг пепелта падна до пъпа ми и тя изду устни, за да я духне. Почувствах между пръстите си ухото й. Усещането беше прекрасно. Главата ми беше празна от безформените образи, които се носеха и се разсейваха.

— За някакви овце — каза тя. — За много овце и по-конкретно за една овца.

— Овца ли?

— Ъхъ — потвърди тя и ми подаде недопушената цигара. Всмукнах дълбоко, после я смачках в пепелника. — И това ще бъде началото на едно лудешко приключение.

След малко телефонът иззвъня. Погледнах жената, но тя се беше унесла върху гърдите ми. Оставих телефонът да иззвъни четири пъти и чак тогава вдигнах.

Обаждаше се съдружникът ми.

— Можеш ли да дойдеш веднага? — попита той. Гласът му беше напрегнат. — Трябва страшно спешно да обсъдим нещо.

— Колко спешно?

— Ела и ще разбереш — отвърна той.

— Със сигурност става дума за овце — рекох аз, колкото да опипам почвата.

Не биваше да го казвам. Слушалката стана студена като лед.

— Откъде знаеш? — попита съдружникът ми.

Преследването на дивата овца беше започнала.

Има различни причини някой да поглъща редовно големи количества алкохол, но като цяло те всъщност се свеждат до едно и също.

Преди пет години съдружникът ми беше щастлив пияница. Три години по-късно се превърна в потиснат пияница. А миналото лято вече се опитваше да влезе през вратата на алкохолизма. Като повечето хора, които пият редовно, докато беше трезвен, съдружникът ми беше доста симпатичен и нормален, макар и не от най-съобразителните. И самият той беше на това мнение. Точно заради това и пиеше. Защото му се струваше, че с алкохол в организма си ще въплъщава по-цялостно представата за такъв човек.